Има такива незабравими случки, които човек помни и възпроизвежда, без значение колко дълбоко във времето потъват. Забравят се първоначалните участници, фонът, на който са се разиграли, също е излинял и архаичен, сменили са се цели общества и социални системи, а някакъв невинен сюжет, разиграл се почти извън обхвата на паметта, както си мъждука-мъждука, изведнъж лумва с ново, неочаквано свежо сияние. Те пулсират в годините, понякога дори през десетилетия, натоварени с някаква многозначителност, която им пречи да се изтрият, да се разнесат из потока от мимолетности и баналности, от каквито всъщност предимно е съставен нашият живот. Една от причините за тяхната относителна нетленност може да бъде шокиращата им уникалност, друга – точно обратното, тяхната универсалност като алегория за всевъзможни житейски истини. И без да са пресъздадени от великани на световното духовно наследство, те съществуват с озадачаваща трайност, с почти неправдоподобен срок на годност.
Нашата история се е случила отдавна. Тя не беше нова, още когато я прочетох в един вестник, дори за самия вестник (почти съм сигурен, че това бе най-значителното московско издание „Литературная газета”) тя вече не бе прясна, а бе разказана главно като куриозна и поучителна. Отвреме-навреме изрезката се мярка между безразборните книжа из къщи. Но по-често се премята из паметта ми – и всеки път по някакъв подобаващ повод от действителността. Ето за какво говорим...
Говорим за щастливото (накрая) приключение на неизвестна женица от тогавашния съветски град Ташкент,
законно разведена обитателка на панелна “квартира”. Според възгледа на кварталната общественост такива особи имат право на подчертано скромен личен живот, както и на равномерно чувство за вина, с което да изкупват хубостта (ако имат хубост) и независимостта си. Жената имала, дори и малко повече, и от двете, та съседството й изнервяло съпругите от блока, както пък самотата й вълнувала съпрузите. За всичко това, а също и за твърдата й недостъпност по местоживеене, обкръжението се разплащало с безчет мръсотии, простотии, доноси и скандали.
Дамата отлично знаела какво е това амбициран домсъвет. И щом един ден банята й протекла, тя, без да губи време, се отдала на ремонти. Циментирала, облицовала, замазвала, облепвала, фугирала и т.н. Съседският натиск автоматично се усилвал. (Бездруго са подозирали, че банята на разведена жена има повече от интимно предназначение.) В “квартирите” отляво и отдясно най-неочаквано усетили влага, отгоре - шум и пара. Жената изпробвала най-високи марки цимент, лепяла плочки и специални тапети, редяла мозайки, смоли, водно стъкло, редки уплътнения и смеси. Пласт подир пласт. На съседите, обаче, все им капело, духало, шумоляло. Обръчът се стеснявал - както и самата баня от слоевете и-зо-ла-ция, наплескани по нейните стени.
Докато един ден ( а може да е било и нощ) думнало голямото земетресение в Ташкент!
То е между паметните бедствия на ХХ век, след него градът е възстановяван от съсипни. За късмет, нашата героиня била...в банята. Злите езици биха добавили: с любовник. Но нямало вече зли езици, всичко станало на пепел. Само банята на хубавата парясница - укрепвана с години, заздравявана, покрита с безброй облицовки и най-предпочитани марки цимент, останала неразрушима. Вътре, като в капсула, тя (те?) се отървала с лека уплаха. Черупката, която била изградила по причина на околната злоба и завист, се оказала не по зъбите на стихията...
Та ето: не се ли занимавахме (десетилетия!) и ние с нещо приблизително?
Не запушвахме ли цепнатините на живота си, не облепвахме ли стени и прозорци, не замазвахме ли, не изкърпвахме ли, или по-просто: и-зо-ли-ра-хме? Не прилагахме ли всякакви техники, за да предотвратим проникването на звук, на мирис, на слова от околния свят? Понеже на началството българско (тогава!) все му духаше, все отнякъде му шумяха или блестяха. Та с четка и с мистрия всеки трябваше да се включи. То си беше жива бригада, но, Господи, помните ли колко добре успявахме!
Груб бетон, тук-таме мозайка, че на места и стенописи покриват стените на бункера, в който се обвихме и в който (уви!) си оставаме същите, независимо от все пак състоялия се трус. Дори само безбройните пластове лак и боя, полагани с общи усилия върху действителността, а сега - и споени от времето, се оказаха предостатъчни да ни защитят от външно влияние.
И странно, разрушени бяха всевъзможни твърдини на националния живот, институции, здравеопазване, образование, сигурност. Заводи, комбинати,стадиони, училища бяха обърнати в ръжда и пепел, а бункерът остана. През него не проникват ветровете на века, ценности не проникват, па били те и европейски, а когато проникват, не проникват за всички. Един банкомат ни свързва с външния свят, от който властници и приближени теглят европейски пари*.
И тази техника се масовизира. И-зо-ла-ци-ята премина в индивидуални форми.
Уморени от собствената ни сива държава, безсилни пред лъжата, грабежа и простотията, хиляди българи, без енергията да се спасят в странство, съставляват онова, което някога наричаха вътрешна емиграция, а днес е разпространено състояние на духа. Животът в неизбежна отбрана на собственото духовно пространство, на собствения кодекс за съвест и достойнство, издигна стените между тях и днешния български живот, зад които те съществуват сега – недосегаеми. Тези стени пазят от покварата и унижението, от безкултурието и неправдата около нас. Зад тях, ревниво бдящ над своята и-зо-ла-ция, всеки опитва да създава или просто да оцелява. Един от начините да се спасиш е да пренебрегнеш спасението на света си.
Но ще ви открия илюстрацията към онази изрезка от вестник: висока купчина руини на мястото на многоетажния блок, изпод които бяха изровили спасителната „капсула” на нашата героиня. Цената на оцеляването все от някого се плаща...
_______________________________
*А сега и вирусът кой знае как се провря, та не знае човек добър ли, лош ли знак е това...
