Съвсем погрешно сметнах, че през новата седмица темата ще е вече затихнала и вълненията около абсурдната „аритметична” грешка на правителството и странната заблуда на министър-председателя вече ще са изветрели в предизборния медиен сироп. Не, оказва се, че българинът е необичайно остро жегнат от гаврата с медицинските сестри, не му минава ядът и върхушката в здравеопазването продължава да произвежда оправдания и някакви проекти, колкото за отвличане на вниманието. Колеги, които са наблюдавали проблема във времето, подробно го анализират и разкриват нещата в дълбочина, привеждат статистика, посочват неправда и безхаберие. Такова почти всеобщо съчувствие и подкрепа за последен път си спомням при протеста на майките на болните деца през зимата. Но това също бе лениво и безволно подпомогнато от обществото, завърши с полумерки от властта, която с една ръка даде, а с другата взе. Сега грубата, сякаш отмъстителна лъжа на правителството и премиера (50+36=6... милиона!) като че допълнително обезсили нагласата да бъде премахнато неравноправието на този важен в държавния живот труд. Просто наглостта съкрушава. Демагогията размива дори осъзнатия гняв. Липсата на морал и приличие в действията по върховете засилва усещането за непоправимост.
А на сестрите не им купиха колело.*
Вече посочих, че авторите по темата разнищиха и самия скандал, и позорното участие на основните действащи лица. Засрамен съм, че това се случва в моята страна. Но това не ме освобождава от дълга да допринеса за изясняването на тази мерзост. Защото това с 50-те милиона не беше просто предизборен блъф. Това беше предизвикателство към нацията – грозно, надменно и безгрижно**. Оскърбително безгрижно, без мисъл за последствията. Тъй като последствията ще са именно за нея. За страната – и за нейното население.
Тези жени на площада не са били винаги така унизени, отритнати и маргинализирани. В българското общество те са имали достойно, лично място. Изкушавам се да употребя високопарна, но значителна по значението си чуждица: структуроопределяща. Структуроопределяща роля са имали те в народа, от мига на появата си на тукашната сцена. Или знакова, ако продължим да се изразяваме купешки. Знак за милосърдие, за добрина, за хуманност, за безпрекословно изпълнение на човешкия дълг – в мир и на война, в благоденствие и разруха. Саможертвата е ярка съставка на техния професионален морал. Доброто е завинаги пресовано в тъканта на тяхното призвание. Ненапразно в много световни болници сестрите са монахини. Неслучайно самарянки в лазаретите по време на война са отивали благороднички – дворянки и баронеси. Защото милосърдието и адът на човешкото страдание са били достойно, престижно поприще. И днес никой не може да промени това. Може само да се прави, че не го знае.
Това бе желана професия за девойките от предишните поколения.
Милосърдни сестри – ги наричаха майките ни
Мечта за момичетата от село и от бедните градски семейства. Нейни връстнички бяха слугували по богатски къщи, за да съберат пари за сестринското училище. Моите съученички пък без колебание избираха института за медицински сестри в Плевен. Отдаваха се на това дело без комплекси, носеха касинките с гордост и самочувствие, вероятно съзнаваха, че олицетворяват една от най-високите ценности – милосърдието. Дори когато ги прекръстиха на „медицински” сестри, те не забравяха това. Кой знае защо и къде в йерархията някой бе решил да смени милосърдието с нещо по-бюрократично и скучно. Това днес улесни бюрокрацията и клептокрацията да премахнат и самата милост в отношението си към тези жени. Но те не искат милосърдие, това се вижда от протеста им. Те искат справедливост. Живели в допир с човешкото страдание, те са приели да упражняват човечността еднопосочно – от тях към нас. Това у тях никога няма да се промени. Вероятно нещо трябва да се промени у нас.
От някои статистики се разбира, че всяка година хиляда от тези жени се изнизват в чужбина. С хиляда прогонени от здравната система българки годишно намалява и без това оскъдната маса на милосърдието у нас. Тази щета на всеобщата българска душа никой не я калкулира. Никой няма кураж за това.
Междувременно, преди да сложа точка на тези редове, обявиха (отново предизборно), че ще вкарат в здравеопазването, този път наистина, двеста милиона, за да се увеличат заплатите на медиците въобще. Дори здравният министър обеща, че сега вече те ще стигнат обещаното в колективния трудов договор. (Значи до днес те работят под нивото на този договор!) Милиардите в тази сфера се множат всяка година, но парите все не стигат до сестринското съсловие. Поделят си ги лъвове по върховете на медицинския ценоразпис, дори имената им се знаят. Ще минат изборите и на изнурените от труд и бедност жени и момичета я им купят колело, я – не.
И ще трябва да отпътуват за чужбина с обществен транспорт...
__________________________
*Знаете го от вица: „Татко рече, че ще ми купи колело... ама друг път.”
**На шега съм казвал и писал, че в страната ще има съгласие и демокрация, ако на всеки пълнолетен българин се зачисли по един "Калашников". Тоест властта ще бъде принудена да се съобразява с населението. За аргумент ми служи фактът, че в Швейцария мъжете държат в семейството зачислените им в армията пушки, автомати и друго дребно въоръжение. И там хармонията между гражданите и управлението е завидна. А от българския опит бих посъветвал медицинските сестри да препашат пистолети като полицаите. Тогава и техните протести ще получат по-сериозен шанс.
