---
Велина Минкова е издала две книги, живее в Париж, където се занимава с писане, превеждане и преподаване. Наскоро взе участие в международния литературен фестивал в София по време на Коледния панаир на книгата в НДК. Автор е на "Доклад на зелената амеба за химическия молив" и сборника с разкази "Бразилски храст", номиниран за наградата "Хеликон" през миналата година. Омъжена е за фрацузин, майка е на две деца.
----
- От "Амебата" на Северна Корея се мушнахте в "Бразилския храст"... Чувствате ли се жител на света? 
- Може би... но за мен литературата винаги е била това, което ме е правило жител на всякакви светове. Не съм се замисляла много за себе си, по-важно е читателите ми да се почувстват така. Въпреки че действието в "Бразилски храст" се развива не в Бразилия, а в Париж.       
- Честно кажете - чужбината усилва ли рефлексията, тоест позива за писателстване... Ако живеехте само в България, пак ли щяхте да пишете? 
- Ако живеех само в България, със сигурност щях да пиша и да съм написала много повече, да съм развила въображението си в различни посоки. Нямаше да съм загубила толкова време в местене, багажи, самолети... Шегувам се, разбира се, но истината е, че на мен, откакто се помня, просто много ми се пише. Когато бях малка, ученичка, именно в България изписах един тон дневници, пълни с наблюдения и размисли за живота, и всъщност те станаха основата на романа ми "Доклад на зелената амеба за химическия молив." Явно е важно отдръпването от определени места и времена, за да пиша за тях. Така че, да, явно "чужбината" помага, всяко място си става някаква чужбина за мен и когато съм в Америка, пиша за София, когато съм в Созопол, пиша за Париж, в София пиша за Созопол, в Париж пиша за Америка и т.н. Но България си остава голямото ми вдъхновение, България и българите - колкото повече живея по света, толкова по-интересни ми стават. Затова българската връзка винаги ще присъства в това, което пиша. Невероятни персонажи и пейзажи, никъде няма такива.     
- Вие говорите няколко езика почти непрекъснато. Това не изморява ли?
- Отдавна съм на автопилот и дори не се замислям. Със съпруга ми говорим на английски, откакто се запознахме в Амстердам, така си остана, защото тогава не знаех и дума френски. С децата той говори на френски, аз - на български. Всички вкъщи превключваме. Но от известно време си мисля, че трябва да прибавим и гръцки.
- А това защо?
- Свекърва ми е от Атина, макар и от дете да живее в Париж. Ако запиша децата на гръцки, ще може заедно да пишем домашни и яя (на гръцки - баба) да помага с произношението.  
- В първия Ви роман героинята среща бившия севернокорейския диктатор Ким Ир Сен. Вие самата срещнахте ли го, или е художествена измислица?
- Героинята го среща, да. Художествена измислица, пълна. На мен не ми се е случвало, въпреки че пиша от първо лице. Както каза Христо Карастоянов, може да не е вярно, но е достоверно. Френският преводач на книгата, Патрик Морюс, много се впечатли именно от този момент, затова предложи на издателите заглавието да бъде "Великият Вожд трябва да дойде да ни види." Така френските читатели през цялото време чакат да видят дали ще дойде Ким Ир Сен. Надали са очаквали обаче, че на това пътешествие до КНДР ще ги отведе едно доста изнервящо българско соц пубертетче, било то и пионерче, и непрекъснато ще разказва за българите и за България.      
- В космополитното ви битие сигурно можете да кажете: хората еднакви ли са в същността си, или националното ги моделира в голяма степен?
- В същността си хората, които съм срещала, са точно толкова еднакви, колкото и различни, навсякъде по света. Скучни и интересни хора, притеснителни и спокойни, всякакви. А националното моделира, да, ако му позволим. Кога за добро, кога за зло. Имам приятели французи в Индия. Единият вече е станал абсолютен индиец, другият става все повече и повече французин. Но след по-задълбочено наблюдение националното все повече ми прилича на разноцветни станиолени обвивки на един и същи шоколад. 
- А защо Париж все се бунтува? Откъде идва това?
- Най-вероятно още от Просвещението. От Волтер, правото да си крив и да защитаваш правото на другия да е такъв. Това е доста стабилна основа, чак събаря впоследствие до основи Бастилията, и вече стотици години Париж е навън да протестира срещу всичко, което не им се струва наред на французите. В днешно време много протести тръгват именно от площада на Бастилията и лудницата е страшна. Все са недоволни, но обосновано недоволни, много начетени и очарователни. Вярват си, уважават се и се харесват. Никак не са лесни, но все по-често се улавям, че им се възхищавам. Накрая винаги се събират на чаша вино и всичко завършва философски.   
- Участвахте в Софийския литературен фестивал - среща с много писатели. Иля Еренбург има една мисъл: ако има неинтересен човек за един писател, то това е другият писател. Съгласна ли сте, или той се лъже?
- Е, чак да се лъже, сигурно не, от неговата гледна точка на писател, който десетилетия наред е общувал с толкова много писатели. Ако се бяхме срещнали, със сигурност и аз нямаше да съм му интересна. За мен обаче писателите са безкрайно интригуващи хора и обожавам да общувам с тях. Много е вълнуващо да се докоснеш до онези, които успяват така да завъртят живота, главите и ежедневието си, че да напишат книги. Често се оказват много различни от творбите си, но пък след това откривам и автобиографичните елементи в текстовете и става още по-интересно как ги пресъздават. Обогатяващо е да се срещаме, заедно да плуваме в морето на човешката природа и в същото време да си говорим не само за литература, но и за съвсем обикновени неща. За втори път участвам в Софийския литературен фестивал, с романа си участвах в четенето "Дебюти" през 2015 г., но този път ще си говорим за разказите като жанр, и за мен е чест да съм на един панел с две авторки на сборници с разкази, номинирани за наградата "Хеликон"!   
- Как се оправяте с две деца, мъж французин и многото ангажименти, за да стигнете до писането?
- Не бих казала, че се оправям... Всичко е вечно в някакъв бесен галоп между училища и всякакви други дейности и, общо взето, ако дръзна да припаря до писане или до нещо, свързано с писане, като четене или дори мислене по въпроса с кафе и цигара в ръка, много любезно и безмилостно, по френски, ми бива съобщено, че не е сега моментът за това. С много протести и преговори, пак по френски, успявам да си извоювам по някой час-два през деня, но в повечето случаи просто чакам всички да заспят и чак тогава мога да си позволя лукса да поработя. 
- България, САЩ, Холандия, Франция - не броим КНДР... Усещате ли се наистина глобално, каквото и да значи това?
- Така погледнато, дори изглежда обаятелно. Но всъщност помня добре колко е било изтощително през повечето време. Глобално, може би да, в смисъл, че светът става някак си по-малък и познат, но понякога си мисля дали нямаше да е по-добре да го изучавам, без да го обикалям толкова, като в песента на Джордж Харисън за вътрешната светлина (The Inner Light). Дали нямаше да мога да осмисля нещата по-добре? Надали. Щях да седя вкъщи и да се тръшкам, че съм си пропиляла живота, вместо да обикалям земното кълбо.   
- А имате ли копнежи, които не споделяте? На нас ще ги кажете ли? 
- Копнея за машина на времето, разбира се, в стил Uber, поръчваш дестинация и тръгваш.