Вече е ясно. След като над 1000 души нощуваха зад ограда в Елхово и Сарафово, България трудно може да бъде определена като доброжелателна спрямо украинските бежанци. Доскоро това не изглеждаше така. Украинците спяха в три-, четири- и петзвездни хотели край морето, а изнамерили ниша, украински фирми организираха бежански туризъм. Но държавата вече има нов подход, де факто официално потвърден. На 30 май в специално видеообръщение вицепремиерът и шеф на координационния щаб Калина Константинова обяви бежанците, които не ползват държавната програма за преместване и висят още по хотелите, за претенциозни; заплаши ги да спрат с капризите. Ден по-късно началникът й Кирил Петков я подкрепи с думите, че "луксозното" прeбиваване свършва. Именно този нов правителствен курс в отношението към хората е

първият голям извод в сложната и наситена с многобройни нюанси среда

Преди да я разгледаме подробно, следва да уточним защо транспортирането до Елхово и Сарафово е показателно. Странджанският лагер бе създаден през 2019 г., за да посреща нелегални мигранти от югоизток. Той е направен по всички стандарти като съоръжение за високорискова дейност - еднакви фургони край плац, с потискаща и без "разсейващи" елементи среда, с голяма видимост - за да може охраната да овладява положението, ако се наложи. Сходен като функция е и преобразуваният военен център край Бургас. На тези две места за ден-два се отвеждат украинци, останали без подслон след 31 май - докато им се намери траен. И наистина, веднага след като пристигнат, започва чудене къде да бъдат пренасочени. Важното в случая е, че нито географски или логистично, да не говорим като човешки условия, двата центъра са задължително необходими за изпълнение на тази задача. Побират общо максимум 2300 души. Съвсем спокойно за същата цел можеше да се ползват една или няколко държавни бази, останали празни, след като бежанците не искат да се местят в тях. Затова извозването на хората прилича повече на знак, отколкото на ефективно действие - наказание и сплашване да слушат държавата, точно според наратива на Константинова - без да са извършили престъпление.

Абсолютен факт е, че други страни също настаняваха хора на палатки, а и до днес държат някои от тях във фургони или бивши казарми. Но го правят в условия на доста по-голям бежански наплив. Интересно е също, че в митичния клип Константинова отправи две закани - изпълнението на плана за разселване спира, хора ще се настаняват в буферните центрове. Първата закана не бе реализирана - автобуси и влакове продължиха да извозват хората. Втората стана факт. Тоест, ако искаше, вицепремиерът спокойно можеше да се отметне и от заплахата за лагера. Мнозина българи и украинци наистина си помислиха, че тя плаши дисциплиниращо. Но, оказа се, подвели са се от доскорошната доброжелателност.

За да се разбере точно случващото се, трябва да бъде направена ретроспекция на последните стотина дни. По-долу са изредени най-важните щрихи, тъй като дребните изискват роман. А и защото значимите изводи се правят чрез по-общ поглед:

Хотелите - добро решение с лош край

Украински автомобили започнаха да пристигат на българската граница два дни след началото на руската агресия. Бързо бяха настигани от все по-голям брой автобуси. Сходен наплив имаше към няколко други държави, като специално в Молдова, Полша и Румъния бе несравнимо по-голям. Войната изненада всички, нямаше подготвена страна. А и никой не можеше да предвиди тенденциите във вълната - до днес тя зависи от хода на бойните действия. Споменатите държави набързо вдигнаха бежански лагери край границите си, докато измислят къде да настаняват хората. А България, поради наличието на голяма и празна извън лятото хотелска база, започна да ги приютява в хотели край морето. Това бе добро решение. Хората нямаше къде другаде да бъдат настанявани, не се допуснаха грозни сцени с дюшеци в спортни зали. Ред текущи грешки съпътстваха процеса - хаос по границите, липса на комуникация с бежанците и между институциите, вайкащи се служители, заместени от чутовна доброволческа самоотверженост; в крайна сметка обаче не може да се изискват чудеса от разградена държава и власт на възраст два месеца.

Хотелиерите бяха финансирани с по 40 лв. за човек на нощувка. Това си е изключителен бизнес насред умрели за туризъм месеци, особено след пандемията. Мотивирани, хотелиерите поеха голяма част техническите подробности по настаняването. За държавата останаха ред други задължения, но главната задача бе една - да се измисли продължение на подслона, след като бе ясно, че в началото на лятото хотелиерите ще пожелаят редовни туристи. Нататък във времето се случиха четири успоредни неща - украинците заживяха при неподозирано за бежанци добри условия; предизвикваха завист у мнозина българи, за което помогнаха и тия от тях, които финансово не се нуждаеха от помощ; държавата каза на всички, че хотелите приключват на 31 май, ще ги мести - обаче къде, не съобщи; защото и тя не знаеше. Започна приготовление на държавните почивни бази из страната. Но яснота за критериите по настаняване все така нямаше. По едно време на украинците бе сведено, че стартира процес на интеграцията им в българското общество - трябва да си намерят работа, сами да почнат да мислят за квартира и т.н.; държавата дори рапортува, че ще помага на интегриращите се. Тия помощи до днес са енигма. По-важното е, че се искаше приобщаване от хора, които не знаят утре къде точно ще са - как да си намерят работа тогава, как да запишат детето си на училище?... За всичко това се изисква яснота и постоянна комуникация, буквално очи в очи. Но че държавата идея няма какво, как, пролича и покрай удължаването на настаняването - през цялото време обясняваше, че всичко приключва на 31 май; накрая излезе ново 20 - хотелският подслон ще тече с по 15 държавни лева или и с доплащане, ако хотелиерите искат. Тя объркваше българите, а какво да говорим за украинците. Едни хотелиери искаха да продължат, други - не, а държавата бавеше на всички плащания... Как едни бежанци от война да се ориентират?

Така се стигна до средата на май, когато вече се виждаше, че хаосът приижда неудържимо. Но отново нищо налице като комуникация. Хората питаха какво предстои, никой не им съобщаваше. Мълчанието бе мотивирано с чутовни "съображения за сигурност" (!?!). Съобщиха им къде точно ги водят едва непосредствено преди качването в транспортните средства - първо с автобус, после влак, накрая пак с автобус, вместо само с автобус. А те при мигновена проверка в интернет установяваха, че ги пращат в пустош. Работа там как ще намерят, нали трябва да се самоинтегрират? А ако не намерят работа, с какви пари ще живеят - нали ще се помага само на работещите? Е, кой в такъв хаос би се качил на автобусите, за да отиде на чист въздух в Паничище?

Зад оградата - бебета, слепи и диабетно болни; извън тях - "мърши"

Картината зад бодливата тел е наистина потресаваща. И няма никакво значение дали транспортирането на хора във временните лагери ще приключи бързо, или ще се точи. В центровете бяха настанени диабетно болни хора, бебета, малки деца, сляпо семейство дори... Храна и отопление липсваше първата нощ, децата гладуваха и студуваха. В Елхово възрастна жена припадна, бе викана линейка. Всичко това бе признато от шефа на Агенцията за бежанците Мариана Тошева. Тя се опита да намери оправдание в струпването на много хора с факта, че някои от списъците на пристигащите били подготвяни от самите украинци... Каквито и да са причините, такива хора не биваше да попадат на такива места!  И точно поради това не трябваше да се ползват Елхово и Сарафово.

Трябва обаче пак да се върнем малко назад. На 12 май ситуацията около преместването авансово се обсъждаше в парламентарната комисия по туризъм. Там Васил Величков, съветник на Константинова и водещо лице зад кадър в процесите, заяви: "Трябва да се разбере, че тези хора нямат право на избор къде ще бъдат настанени! Ако трябва, ще ги настаним в чисто новите лагери за бежанци! Ако трябва, в спортни зали с легла ще ги настаним!". Депутатите се постреснаха, а той, хокайки бежанците вкупом с подривни хотелиери, "се поправи": "Всяко стадо си има мърши". Така става ясно, че заплахите на Константинова и цялостният нов подход на правителството са били подготвяни още тогава. Обществото се изненада от видеото на 30 май, но работата хич не е изненадваща.

В момента Константинова и държавата като цяло са критикувани, че важни са им били не точно украинците, а хотелиерите. Смяната на подхода - мила и гостоприемна България до 31 май, после внезапно безцеремонна, не навява мисли в обратна посока. Освен това е добре известно, че неофициалната политика на България дълги години към бежанците бе да ги разкарва далеч от границите си - къде грубо, къде меко уж, тъй че да се сещат сами. Хиляди украинци сега потеглиха обратно към родината си (колко точно ще стане ясно скоро). Като цяло и настоящите действия миришат на гнилоч, мърша.

Какво трябваше да се направи

Да се критикува постфактум е лесно, обаче няколко неща не изискват особен акъл. Първо, общуването с украинците следваше да тече постоянно, буквално с по един екип в хотел - доверието на изплашени от война хора е ключово, трябваше да се градят мостове към сърцата и умовете им - по всякакви въпроси от общо или конкретно естество. Второ, поне докъм 1 май трябваше да е ясно кой, къде и защо ще бъде пратен. Трето, всяка дестинация детайлно да се обсъжда с хората - "Ето, това е курорт - с чист въздух, има хора там, магазин, джипи" и т.н. Да бъдат те спокойни, а ако питат или се интересуват - да им бъде обяснявано. Четвърто, държавата трябваше да спре с абсурдното объркващо говорене от телевизора. До ден днешен не е ясно как например се иска от току-що пристигнал в Рибарица човек да си намери работа. Ясно е, че държавата няма голям количествен и качествен ресурс. Но три месеца все пак не бяха малко. А и докато от украинците се искаше интеграция, самият щаб се дезинтегрира - полк. Валери Рачев престоя кратко като шеф, а това вероятно повлия негативно за организацията.

Трябваше да се обмислят и по-базови неща - дали парите да следват хотелиера или бежанеца. Или да бъдат стимулирани българите да отдават многобройните си празни апартаменти в големите градове.

"Наш'та калинка е по-хубава от ваш'та!"

Всичко това не минава и без конкретни политически следствия. Новият курс може би ще вдигне рейтинга на правителството - факт е, че то повтори размислите на не малко българи. Но реално курсът разкри огромна управленска некомпетентност. Ситуацията с Калина Константинова е неподправено комична - тя е цял вицепремиер без портфейл, гръмко обявена за отговорник по "ефективното управление". За да не стои без ангажименти, й връчиха да се оправя "ефективно" с пощите - които се скапаха за 2 месеца; дадоха й организацията около бежанците - резултатът е "видим", точно по стандартите на ГЕРБ. Пет месеца наблюдаваме един наистина забележителен вицепремиер - с ефектно измислен ресор и ефектно провалящ се със задачите, които случайността подхвърли; но и тарикатски насочващ отговорностите към самите украинци. Константинова обаче ще остане на поста, понеже БСП и ИТН  си имат други приоритетни вътрешнокоалиционни борби, а освен ПП я подкрепя и ДБ. "Градската десница" се произнесе, че институциите са пълни с инерция (разбирай - виновни за грешките са ГЕРБ); самият щаб не бил институция и се справял, макар изказът да не бил винаги екзактен ("държим на Константинова"). А доказано е, че протести и обществен натиск успяват след асистирането на ДБ - няма кой да викне ефектно и ефективно за оставка.

В заключение следва да се припомни един забравен в суматохата факт. Голяма част от украинците у нас са с български произход. Духовното и физическото им приобщаване към родината бе официална задача на България през последните три десетилетия - стратегии ги оземляваха, измисляха се заради тях университети и т.н. Животът се стече така, че ги докара без никакви държавни усилия. Не личи България да се стреми да ги задържи.