Какво ни държи заедно? Езикът? Историята? Общите ни спомени (уж)? Семейството? Географията? Пропагандата? Ипотеките или наследените имоти? Защо ни е важно да сме българи, французи, германци, австрийци, хървати, сърби, трудно босненци, но пък лесно швейцарци? Говорим в последните години за голямо разделение. Общественото мнение е дълбоко разделено в САЩ и Великобритания, фрагментация на политическата сцена има вече в цяла Европа или по-скоро във всички държави, в които демокрацията някога е пускала поне филиз. Във Франция начело е президент от съвсем нова политическа сила, но въпреки това по френските улици излизат хора с жълти жилетки с искания за смяна на системата. Дори в Германия за първи път беше трудно сформирането на правителство, и то отново чрез широка коалиция.
Старите политически структури се оказват неадекватни за новите реалности
Хората са все по-объркани, апатични или несъгласни. Проблемът не е само на националната политика. Той има глобално и киберизмерение. В САЩ независимите институции се опитват да излекуват демократичната система от тумора на антилиберализма, имперсонализиран в Тръмп, но победата (на която и да е от двете страни) изглежда отчайващо далече. По всичко личи и че ще се изгуби ценно време в тази битка, вместо да се решават проблемите пред обществото като цяло и на отделни социални групи.
Всъщност проблемът отново е в представителството, точно както и в зората на демокрацията. Държавите, в които разнородни групи хора имат представителство, тоест интересите им са защитени, са по-стабилните. Това са също и държавите, които развиват демокрацията, защото тя не е някаква константа, формула, теорема или аксиома, а организъм, който еволюира. Постоянно говорим за либерална демокрация, за ляво, дясно, а особено в България опитите за създаване на дясно са съизмерими с опитите за мъжко зачеване, но тези категории отдавна не предлагат решения на проблемите на съвременния човек. Затова и социалдемокрацията е на изчезване, а пък зелените на много места в Европа са във възход, както и партии с широко отворена ножица, като партията на френския президент Еманюел Макрон, която покрива целия политически спектър – от ляво, през центъра, зелените, та в дясно. Въпросът е защо десните, и то крайнодесните, са във възход.
Един възможен отговор е, че иде краят на националната демокрация
Държавите все повече имат затруднения да дадат национални отговори на наднационални проблеми. Това отваря нова ниша на крайнодесните, които се опитват да върнат топката в националното поле. Фрагментацията на политическия пазар обаче е резултат и все по-разнородните нужди на хората, които през последните десетилетия получиха много по-силни права. Индивидът вече е все по-определящ и нуждите му са доста по-разнообразни. Демокрацията в същото време работи все още по модела от XX век, когато тя получава и съвременния си вид. Независимо от твърденията на някои демокрацията днес няма нищо общо с демокрацията на Древна Гърция, колкото и това да беше удобен наратив по време на кризата в еврозоната. Сегашната демокрация е резултат от революциите на XVIII, XIX и XX век, когато безправните класи се пребориха за представителство и право на глас. В XXI век обаче кризата на представителството вече не се свежда до това дали интересите на работниците са защитени, дали всички социални групи да имат право на глас.
Днешният човек има нужда от много повече. Прогресивните сили постигнаха своето – в повечето конституции в ЕС и в самите устройствени договори на Съюза са записани основните права и свободи, включително и някои трудови отношения.
Но днешните приоритети са други
– околната среда, цифровата, новите работни места, четвъртата промишлена революция, изкуственият интелект, мобилността на хората и нуждата от преносимост на правата им. Всичко това едва сега започва да си прокарва път в политическите платформи на старите мастодонти, но твърде бавно. Процесът е спънат и от възраждането на антилиберализма, който се предлага като алтернатива на дефектите в демокрацията.
Цифровата среда става все по-определяща и също налага промяна в правилата на играта. Най-голямото предизвикателство за демокрациите ни днес е пропагандата, нищо че тя не е от вчера. За първи път е използвана по време на кризата по ръкополагането през XI век, когато папа Григорий Седми и император Хайнрих Четвърти са в тежка идеологическа схватка за правото за ръкополагане. За Запада това е моментът на разделението между църквата и държавата. Днес пропагандата е с доста по-широк обхват – основната й цел не е да наложи позициите на една или друга социална група, а да създаде изкривена представа за реалността. Целта вече не е избирателите да бъдат спечелени с обещание за задоволяване на исканията и нуждите им, а да бъдат подмамени да гласуват, за да инсталират определена политическа сила на власт. Случаят с напускането на Великобритания е учебникарски пример за това докъде може да доведе изкривяването на реалността. Управляващата Консервативна партия във Великобритания, вече изцяло доминирана от бризходърите, води страната като „Титаник“ към айсберга, но въпреки това продължава да подканва оркестъра да свири оди за независимостта и да лъже обществеността за същността на ЕС.
Освен лъжата проблем са и самите партии, които все по-малко са в състояние да покрият растящите нови интереси. Някои от тях се опитват да разтворят ножицата, но това се посреща с отпор от по-консервативните кръгове. Вече самите партии трудно съвместяват идеологията, с която са заченати. Проблемът с нарушаването на човешките права в цифровия свят все още не е станал част от платформите на основните партии, макар че вече си пробива път. Представителство нямат и мобилните хора, специално в ЕС. Бризходът направи техния казус особено видим. Това са хората, които без притеснения загърбват месторождението си и отиват да учат, работят, живеят другаде из ЕС. Политическите партии обаче служат като спирачка на този процес, при това национална.
И всъщност в това се състои съвременният национализъм (също)
Той се опитва да задържи хората на едно място, докато те намират възможности другаде и се опитват да се възползват от тях. Точно както в началото на XIX век великите сили са се опитвали чрез баланс да запазят статуквото, тоест да опазят тогавашните си граници, така и сега слабите национални държави се опитват да задържат гражданите си, защото без тях приходите в хазната намаляват, а нуждите са все по-големи на фона на застаряващото население. Мобилният човек обаче, хомо еуропеус, има нужда от друго. Нужно е отново да настроим демокрацията, така че да може да отговаря на максимално много хора, но за целта трябва да признаем, че тя не може да бъде вече само национална и всъщност не е. Евроизборите догодина светнаха червената лампа и показват, че проблемите на европейските демокрации имат общ корен – липсата на представителство, защото националната държава вече не е единственият отговор. Всъщност е само малка част от отговора. Бризходът също показа, че националната политика е твърде тясна за душата на избирателя. А проблемите с "Фейсбук" и социалните мрежи изобщо показват истинското измерение на проблема. Нуждаем се от нов тип представителство и това може да не е добра новина за националната държава, а още по-малко за националните партии. Вече не е достатъчен езикът, общата история или семейните традиции да ни държат заедно. Нужни са и ценности, светоглед. Нещо, което националната държава може да осигури, но не сама. ЕС повече от всякога е отговорът, но проблемът е, че все още не знаем на какъв въпрос.
