У нас политиците не са на почит – това e банална истина. Гражданското общество обаче е уважавано – или поне така обичаме да говорим. Затова хората, които искат да се занимават с политика, масово гледат да се дистанцират от основната брънка на политическата система – партията, и предпочитат да се рекламират като "представители на гражданите".
Към парламента редовно се отправят формации, които всячески се мъчат да се отдалечат максимално от партийността. ИБГНИ например се състои от цели 5 партии. За това обаче чуваме, само когато коалицията се регистрира за избори. Формацията се зароди около гражданските протести през 2020 г. и предпочита да показва пред избирателите онова, което я свързва с гражданското недоволство – активистите от сдружението „Изправи се.БГ” на Мая Манолова (която иначе и дума не издумва за дългата си кариера в БСП, а набляга на работата си като омбудсман и покровител на гражданите) и „Отровното трио”, наскоро обявило се за НПО „Ние идваме”. За петте партии гледат да не споменават много – да не вземат хората (основателно) да се запитат: ние едни партийци свалихме, за да дойдат други ли?
Тандемът Кирил Петков – Асен Василев употребява по същия начин 3 формации, вградени в набързо скърпената коалиция „Продължаваме промяната” (ПП), чрез която се включиха във вота. Веднъж като се регистрира коалицията, всички забравиха за тройката, защото са наясно, че симпатизантите на ПП искат да гласуват за бившите министри, не за партии.
Въобще започва да изглежда така сякаш
партиите се превръщат в някаква дразнеща и проблемна формалност,
която обаче трябва да се съблюдава – нали самата конституция казва, че политическата воля на гражданите се формира и изразява именно чрез партиите. Междувременно някои политици осъзнаха, че на гражданите никак не им харесва волята им да преминава през (и да се преиначава от) партиите. Затова на избори непрекъснато слушаме – гражданско това, гражданско онова. Партийното е забутано настрана, срещу него дори се води война, както посочи наскоро съпредседателят на “Демократична България” Христо Иванов (след като осъзна какъв риск са неформалните Петков и Василев за десницата).
Тенденцията да се отхвърля всичко, което носи отпечатъка на партийността, е ясна и очаквана след толкова много
разочарования, които партиите донесоха на хората
Даже в ГЕРБ го осъзнаха. Бойко Борисов и хората му оставиха настрана гордостта от партийните победи в миналото и се насочиха за президентските избори към инициативен комитет, с какъвто се издига независима кандидатура. Какво друго им оставаше? Партийните електорати се свиват непрекъснато, това е всеобща тенденция, засягаща и формацията на Борисов. За да обхванат избиратели извън твърдото си ядро, герберите бяха принудени да търсят някого, когото да обявят за гражданска кандидатура.
Лошото е, че така тази форма на непартийно участие в изборите се превръща в параван, зад който стоят познатите ни формации. По какъв друг начин например може да се интерпретира случаят с ректора на Софийския университет проф. Анастас Герджиков? Комитетът, който издигна кандидатурата му за президент, беше оглавен от Радомир Чолаков – кандидат-депутат от ГЕРБ и една от най-промотираните в последно време партийни фигури. Цялата предизборна кампания на Герджиков се основава на послания, свързани или директно заети от ГЕРБ. Борисов обвинява настоящия президент Румен Радев, че разделя народа – Герджиков го държи отговорен за същото. Бившите управляващи твърдят, че са донесли благоденствие на България – и Герджиков убеждава хората в същото. Герберите подминават с пренбрежително мълчание скандалите, в които се замесиха в предните години – Герджиков също ги заобикаля. Е, при това положение сериозно ли професорът очаква да убеди когото и да било, че е независим кандидат?
Но нека не дискриминираме – конкурента му за “Дондуков 2” и председател на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов също
трудно може да мине за граждански кандидат,
въпреки че беше издигнат от инициативен комитет. В публичните си изявления, откакто се включи в изборите, Панов напълно следва реториката на “Демократична България” – говори само за съдебната реформа, главния прокурор Иван Гешев, ДПС и Ахмед Доган. Иначе казано, същото, което неспирно повтарят и десните. Сякаш посланията на Панов са специално оформени, така че да паснат на десните политици и техните симпатизанти.
А може би наистина е така. Шефът на ВКС е любимец на дясната общност заради дългогодишната си война с прокуратурата и политическите й покровители. Нормално е да очаква подкрепа от ДБ и избирателите й, както и те да го подкрепят, след като целите и интересите им съвпадат. Защо обаче се кандидатира като независим? Защо просто не остави десните да го представят на народа като техен претендент? За да събере и други избиратели, извън десния електорат? Трудно ще му се получи, след като се обръща към толкова ограничена аудитория.
Румен Радев, също участващ във вота като независим, се оказа по-ловък от предните двама. Най-малкото, защото в комитета му се включиха представители на не една, а на цели три формации – БСП, ИТН и ИБГНИ. Така той се опитва да утвърди имиджа, който отдавна гради – на институционална фигура, която обединява политическите сили, борещи се с бившите управляващи. И нещо друго – да разсее представата, че
гръбнакът на електоралната му подкрепа идва от социалистите
Няма да стане обаче. Радев се изкачи до президентския пост на гърба на БСП. Той самият публично е потвърждавал това. И ако се провали на вота, най-вероятно пътят му в политиката ще продължи отново през столетницата (трудно е да си го представим да се съревновава за общественото внимание с Кирил Петков в “Продължаваме промяната”). Така че, колкото и партии да събира зад себе си, корените на политическата му кариера се извиват наляво. Така беше през 2016 г., когато спечели първите си избори, така е и сега. А това не може да бъде белегът на граждански кандидат.
В крайна сметка подобни кандидатури, налегнати от тежките сенки на партиите, компрометират дълбоко идеята за независимия кандидат. Ще кажете – е, какво, да не би да сме имали президент, спечелил без партийна подкрепа? Не, но е крайно време да имаме. Иначе до веки веков ще си останем във властта на партократичната държава, каквато е България сега.
