В една приветлива и суха есен трябваше внезапно да прекъсна работата си в замъка Будмерице край Братислава и да се завърна в София. Будмерице бе извънградска резиденция на словашките литератори и българският писателски съюз имаше споразумение за размяна с техния: приемаха ни охотно, защото бартерът от наша страна се изплащаше в станциите на морето. Бях се усамотил там да проуча куп документи от някаква сърцераздирателна кървава история и, ако Бог даде, да напиша малко стихотворения.
Замъкът бе почти празен, нямаше дори привидения, каквито се полагат на всеки истински замък. Работата не спореше особено, разхождах се из старата гора наоколо, огромни паяжини блестяха, посипани с роса, разпилени пера показваха къде са пирували лисици. Тези разходки ме примиряваха с повече от скромния резултат на писателския ми труд. Наслаждавах им се и не се терзаех. В онези години не знаех, че животът е опасно къс, или пък съм знаел вече, но не се трогвах. Избата на замъка бе пълна с прекрасни вина от лозята край Модра, пийвахме вечер с Ян Кошка, който превеждаше българска проза и ми разказваше невероятни клюки за софийските писатели – по-късно проверих някои от тях, всичко бе истина. И така, докато ме извикаха от вкъщи и аз отлетях, без дори да си взема кашона с книжата – тях по-късно Кошка ми ги проводи по едно възхитително миньонче, което се оказа дипломатически куриер. Но това е вече в друга страница. Да караме поред.
Ако караме поред, управителят на замъка ме качи на един силно парфюмиран отвътре пикап и през златистия ден ме откара на летището. Летище Братислава на подбив зовяха Виена-2, защото тогава авиосъобщенията ни с Австрия се извършваха главно през словашката столица. Билетите в СИВ бяха драстично по-евтини, българският командирован задължително кацаше в Братислава и оттам с такси, с микробус или с каквото друго намери след по-малко от час се озоваваше във Виена. Така линията до София винаги бе препълнена, към този скромен аеропорт прииждаха пътници от дълбините на континента, голям късмет бе, че моите домакини ми бяха намерили билет.
Марго Сечанов се появи в чакалнята съвсем в последния момент – не го разгледах веднага и ако в самолета не бе седнал до мен, така и щяхме да слезем в София непознати. Беше в кожено авиаторско яке и груби високи обувки, модерни в онези години дори в София под името „кубинки”. Руси мустаци и тъмни очила допълнително затрудняваха разпознаването. Настани се в креслото и веднага помоли стюардесата за български вестник. Опакова се с колана, свали очилата и каза: „Къде да се видим, а”? И добави младежкия ми прякор ли, псевдоним ли, с който се бях разделил и забравил след напускането на Плевен.
Маргарит учеше в друго училище но беше между най-личните ми връстници, та се познавахме. Буен беше и независим, имаше всевъзможни дарби, но не ги упражняваше и главно биеше барабани в къщата си зад градската градина и по редовните неделни забави. Това с барабаните бе най-престижно от всичките му заложби, но след войниклъка го срещах в София като студент по математика. И повече май не го видях. Сега седеше до мен, уж познат, а не съвсем, дълбоководен водолаз с международна кариера и с български език чист и граматичен, без следа от замърсяване с жаргон и новонастанили се чуждици. По това се бях изхитрил да разпознавам сънародниците, които дълго не са говорили езика в родината, затова направо попитах откъде идва, къде живее. Първият въпрос бе лесен: Лисабон. Вторият го затрудни: бе живял навред, където подводно строителство, съоръжения, проблемни язовирни и кейови стени, разкъсани тръбопроводи, потънали съдове от всякакъв вид изисквали професионална водолазна работа. Бе проверявал, рязал, съединявал и подреждал подводното стопанство на различни световни пристанища. Разказа ми за приключението в залива на Александрия, пълен с останки на военни кораби и с безброй „забравени” мини между тях. За Португалия само махна с ръка – банални задачи, студени води. Сега отиваше към Латакия. Водолазното корабче заминало по море, той решил да прескочи до родния край. Полетът не беше дълъг, но аз повече мълчах, стреснат от внезапното и необяснено повикване от София, а на Марго очевидно му се говореше, скачаше от тема на тема и така, между всичките малозначителни и присмехулно самохвални епизоди, той ми разказа за Къщата от Сетубал.
Сетубал е градец недалеко от Лисабон, малък-малък, значително по-малък от Плевен по онова време. (Днес Плевен се е свил, както шагренова кожа се свива при всяко неразумно желание.) Екипът на Марго обследвал кейовата стена и съоръженията на пристана. Всъщност работели и по други близки пристанища, но се разквартирували там заради добрите наеми. След вечеря Марго сменял кръчмата, в едно мазе зад кметството свирели четирима югославяни и барабанистът охотно му отстъпвал място да „блъска” за разтуха. Така в този локал се сприятелил с мрачен възрастен мъж, всъщност собственика на Къщата. Странното било, че макар и навъсен, този човек излъчвал необикновено добро разположение към околните, никога не изпивал повече от чаша вино и именно по този признак отделил Марго от другите посетители – по причина на професията си нашият по принцип не злоупотребявал и поръчвал алкохол, колкото да не привлича вниманието. В края на краищата (той не навлезе в подробности) в един неделен следобед Марго се озовал в Къщата.
Къщата била в края на стръмна уличка, на висока като отрязана гърбица. В ниското имало друг квартал и други улици, но те не се виждали, ако човек не се надвеси над каменния парапет, с който пропастта била обезопасена. По-натам бил само океанът. Сивата отвън и груба постройка вътре била приветлива, дори артистично подредена. От стените на тесните коридори гледали образи на предишни стопани – някои и по вида си личало, че са били мореплаватели, другите, на по-нови платна били сухоземни граждани, заможни и влиятелни. Домакинът обяснил, че родът му наистина бил моряшки и мъжете прекарвали живота си в морето едва ли не от времето на Вашку да Гама. Част от тях като коработърговци, друга част предимно като капери, пирати на служба на короната. Преди близо два века морската традиция се прекъснала и мъжете от по-новите портрети са уважавани градски нотариуси. Последният нотариус бил самият домакин, след него тази професия във фамилията пресъхва. Пенсионирал се преди месеци. Един действащ нотариус в града не би отишъл в онази простонародна кръчма.
Отвътре Къщата изглеждала далеч по-просторна, отколкото отвън можело да се предположи. Пред вратата на последната стая ги чакала слугинята, която внесла вътре поднос с чаши и бутилка и дръпнала завесите на големия прозорец.Това била единствената стая в Къщата, от която се виждало морето, обяснил нотариусът. Била стаята на умиращите. Тук, в болест или в старост, мъжете от семейството – само мъжете! – получавали последен пристан, преди да се оттеглят към небето. Понякога оттук пожелавали да си тръгнат и смъртници от фамилията, които не живеели в Къщата. Чакали края си, вгледани в тъмнозеления гръб на океана и в синевата над него, оставени насаме с душата си, откъснати от света, от града и дори от дома, които вече били само тяхно минало. Вероятно за това е помагала гледката на водната стихия, сякаш надигнала се да се взре през прозореца, изпитателна и зовяща, готова за прошка и изкупление. В Къщата се смятало, че от тази стая мъртвите отиват в отвъдното леко и без уплаха, сякаш вече отдавна били прекрачили там. Марго рече, че в онези минути наистина се почувствал някъде извън реалността, привлечен от океана в далечината, омаян и безтегловен. Машинално хванал домакина за ръка и онзи го натиснал по рамото да се настани на стола. Отпили по глътка и в мълчанието той осъзнал, че тази стая него не го засяга, че неговата смърт най-вероятно го чака нейде в дълбините и дори завидял на онези, които достигат края в покой и самота, с време за последен размисъл и с небе и океан в прозореца...
Слушах Марго и се удивлявах как леко и сякаш завинаги се бях откъснал от магията в сънните гори на Будмерице и се бях пренесъл в преддверието към небитието, в старинната къща от монотонното му повествование. Не знаех дали ще го видя повече и наистина не го видях до днес, няколко пъти идваха картички в Съюза на писателите, все от далечни морски градове. Препращаха ми ги акуратно, после някой от двамата, съюзът или Марго, забрави за мен и вестите пресекнаха.
И нищо повече не чух, нито прочетох за онзи далечен град, не разбрах странният и мистичен ритуал за оттеглянето от живота някаква местна традиция ли беше или само фамилен обичай, запазен в затихваща старинна къща. За кого беше целият ритуал на това оттегляне – за онези, които си отиват, или за другите, които остават? Но сигурно имаше нещо важно и за едните, и за другите, дори надежда сигурно е вдъхвала гледката, последна за очите: океанът като възвишение, по което душата да се възкачва по своя път.
До онзи ден в небето между Будмерице и София вътре в себе си бях сигурен, че никога няма да умра. Това е едно от прекрасните убеждения на младостта, кой знае защо застояло се у мен непозволено дълго. Всъщност младостта е докато смяташ, че смъртта се случва само на другите, че винаги ще минава на сантиметри от теб и ти ще можеш да я изгледаш в гръб. И едва тогава, край лентата за багажа, докато чаках бозавата си пътна чанта, спокойно и ведро осъзнах, че някой ден наистина ще умра и от това съществото ми получи лекота, спокойствие и увереност, че прекрасно ще се справя с това.
