Не са малко хората у нас, които си припомнят с носталгия ерата на народната република – заради сигурната (държавно закрепостена) работа, ниските (изкуствено поддържани) цени и гарантираното (илюзорно) равенство на хората. И най-отявлените поддръжници на държавния социализъм обаче едва ли биха се радвали, ако останем отново без свобода на словото и на сдружаването. Тоталитарната държава не разрешаваше такива права на своите поданици, защото знаеше, че така пресича в зародиш появата на политическа опозиция на абсолютната й власт.
Минаха повече от 30 години, откакто живеем в многопартийна демокрация. Бившият режим обаче остави многобройни метастази в политическата тъкан на нашето общество, които се проявяват и досега. Очертанията им се забелязват в склонността към вождизъм на българските политици; в лекотата, с която се запушват устите на опоненти и съперници; в нежеланието да се работи открито пред обществеността и медиите. Изглежда, че някои характеристики на тоталитарното минало остават, колкото и да се отдалечаваме от него във времето.
Това доста ясно проличава, когато се провеждат
националните форуми на политическите партии
Това са най-важните им събирания, на които се приемат основополагащи партийни документи, взимат се стратегически решения за курса на действие, свалят се и се избират партийни водачи и ръководства. Ако има момент, в който политиците трябва да прояват демократичните си нагласи, това е точно на тези форуми.
Е, не става. Вижте например безобразния начин, по който подхожда ГЕРБ в такива случаи през последните десетина години. Събират се най-важните активисти на партията; слушат благоговейно вожда си Бойко Борисов – толкова дълго, колкото му се иска да се изприкаже; гласува се каквото босът предварително е определил; ако идват нови партийци в ръководството, посрещат ги с аплодисменти; ако изритват старите, те си тръгват без критика или жест на съпротива; и всичко приключва за има-няма 90 минути – по план.
Дирижирана демокрация
По-лошото обаче е, че враждуващите с ГЕРБ формация не проявяват различна политическа култура. Напротив, бацилът на недемократичността сякаш плъзва в цялата политическа система. Да вземем БСП например, която проведе последния си конгрес през януари 2022 г. Форумите на столетницата винаги са били интересни за проследяване. Такива ги правеха боричканията и интригите на разните фракции, кръгове и групички, с които обрасна снагата й през годините на прехода. Социалистите – от големите шефове до редовите делегати, не си поплюваха по време на сблъсъците помежду си. Докато не дойде Корнелия Нинова.
Откакто беше избрана начело на БСП през 2016 г., тя прояви неочакван талант в налагането на принципа на „демократическия централизъм” (и без това характерен за партията). Така се стигна до положение, при което, с гарантираната подкрепа на внимателно подбрани делегати, Нинова нямаше проблем да се задържи начело на левицата. Както стана на конгреса през януари. Отново дирижираната демокрация в действие.
Не липсваха опозиционни гласове, които Нинова, въпреки всичките си усилия, не успя да заглуши напълно. Чухме ги да се обаждат за малко, след като водачът изнесе политическия си доклад. После конгресът беше закрит за журналистите, които можеха да се ориентират за случващото се само по слухове, пробили затворените врати. А нали е ясно, че при такива случаи всеки разпространява версията на своя лагер – така за наблюдаващите отстрани няма начин да си съставят собствена представа какво се вихри в партията.
Добре, вижда се, че Борисов е авторитарно настроен, Нинова – също. Но какво да кажем за партиите от градската десница, винаги толкова загрижени за демокрацията. През последните няколко седмици последователно се събраха на национални конференции „Да, България” (ДаБГ) и „Демократи за силна България” (ДСБ). Оставяме настрана факта, че десните преизбраха лидерите си, с които понесоха катастрофален провал на последните избори м.г. Харесват ги, имат недовършена работа за вършене – чухме аргументите. По-важното (и неприятното) беше, че и двете партии организираха форумите си по един и същи начин. Първо водачите в оставка Христо Иванов и Атанас Атанасов излязоха с политически доклади, след което събранията бяха закрити за публиката и журналистите.
Иначе казано, чухме какво имат да кажат вождовете. Не чухме никой друг. Не се чуха гласовете на обикновените партийци. Не се чуха гласовете на опозиционерите на настоящите ръководства. А от едно изтекло видео от ДСБ ясно се видя, че недоволни е имало; че са се сблъсквали различни мнения и виждания; че са се водели яростни словесни битки. Накратко казано,
имало е истинска партийна политика –
такава, каквато трябва да бъде в една демократична партия.
Сигурно нещо подобно е станало и на конгреса на БСП, след като изпъдиха журналистите. Може и при ГЕРБ да стават такива неща, откъде да знаем? Там да не би да няма вътрешни разногласия? Малко ли бяха местните партийни организации, които изоставяха вкупом и със скандали Борисов?
Подобни неща обаче партийните върхушки и подкрепящата ги партийна маса очевидно не искат да стават публично достояние. И се залостват така, че правят неизбежни сравненията с бившата БКП. Защо? Какво показват на обществеността с подобна секретност, освен че се плашат да бъдат открити с гражданите по някаква причина? Толкова ли е мръсно бельото им, че не искат да излезе на показ? Или просто автоматично сработва рефлекса, наследен от тоталитарното време, да се държат хората максимално далеч от реалния политически процес? Каквато и да е причината, едно е ясно – демокрация така не се прави.
