И тъй от час на час ний зреем, зреем,
а после век след век ще гнием, гнием.
Такава е играта!

"Както ви се харесва", Шекспир

Едно лято полската ми леля дойде в Чикаго на гости от Варшава. Неспокойна по душа и вдъхновена от широтата на американските равнини, тя реши да направи обиколка на големите американски индустриални градове от Средния запад. Върна се обратно изумена. Най-силно впечатление беше й оставил Детройт. „Не можеш да си представиш в какво състояние се намира градът“. После започна да ми показва снимките, които беше направила там: празни фабрики, оплескани фабрични комини, опустошени къщи, цели улици, на които всяка къща е или закована с дъски, или полусрутена. Мисля, че от всичко най-много бяха я впечатлили пустеещите места – усещането, което те оставяха, за град, в който животът малко по малко пресъхва, който минава през някакъв вид обратна еволюция, превръщайки се стъпка по стъпка в купища отломъци и зелени поляни.
„Но как са могли да го оставят в такова състояние – да напуснат цял един град?“

Не знаех какво да й кажа

Не исках да й разказвам, че вече съм виждал всичко това, че и много повече, и то отдавна, по страниците на списания, в Instagram, на снимки по Flickr, като филмови теми или в лъскави фотоалбуми като Разглобеният Детройт на Ендрю Моор и Руините на Детройт на Ив Маршан и Ромен Мефр. И със сигурност не ми се искаше да й обяснявам, че на снимките, които беше направила, в наши дни вече се гледа като на нещо морално и политически съмнително, че те са примери за онова, което тук се нарича „порнография на руините“.
Порнографията на руините третира реални, живи места на социално взаимодействие като сцена за меланхолични размишления. Правейки това, тя естетизира бедността и измества на заден план социалното насилие, без да прави нищо, за да освети подлежащите исторически процеси – като например упадъка на индустрията, оттеглянето на държавните субсидии и институционалния расизъм от страна на градските плановици и държавните агенции – които са допринесли за създаването на тези съвременни „руини“ на първо място.
Всичко това изглежда справедливо и разбираемо. Но въпреки това в самото естество на руините има нещо дълбоко завладяващо. Картини на руини и развала се виждат навсякъде. Обикновено те са някъде на заден план, за да създават определена атмосфера или настроение. Напуснати училищни сгради, разпадащи се къщи и пейзажи на разруха придават на True Detective настроението на южняшки ноар [от френското „черен“ – вид криминален филм, бел. пр.]. Руините на Атланта придават на The Walking Dead привкус на постапокалиптична грандиозност. Понякога самите руини заемат центъра на сцената, както става при фотографиите на Робърт Полидори от Ню Орлийнс след урагана "Катрина" или снимките на Ричард Мисрач, представящи болни стада, оставени да се раздуват в пустините на Невада.
В литературата руините – сгради, намиращи се в процес на деградация – обикновено функционират

като метонимия, представяща някакъв по-голям процес

Домът в "Падението на дома Ашър" на Едгар Алан По се разпада заедно със самите Ашъровци. В разказите на големия полско-еврейски писател Бруно Шулц развалата регистрира състоянието на един провинциален свят, в който модерността все още изглежда като мираж, като „хартиена имитация, монтаж от илюстрации, изрязани от мухлясалите миналогодишни списания“. Отначало постепенното, а след това много внезапно разрушаване на почти необитаемия хотел „Маджестик“ в центъра на романа на Дж. Г. Фарел. Неприятности подсказва за разпадането на английското управление в Ирландия.
Но метонимията и метафората не изчерпват темата за привлекателността на руините. Линеещите места притежават чар сами по себе си независимо дали преживявани лично или в изкуството. Аз обичам фотографиите на боклуци от Уолтър Еванс, грозните украински базари на Борис Михайлов, както и Синди Шърман, когато е груба. Но не съм много сигурен защо. Знам, че обичам миризмата на гниеща трева и гледката на тараби, покрити с лишеи или покривни керемиди, покрити с мъх, както и това, че отворената врата на някоя полусрутена къща е изкушение, на което обикновено не мога да устоя.
Повечето от нас си имат руини, които мислят като свои. Може да става дума за някоя порутена хижа или изоставен сред горите автобус. Моите са една изоставена тухлена фабрика в Клиърфийлд Каунти, близо до железопътна линия в дъното на една теснина на река Жуниата. Ходех там с приятелите си през зимата. Влизахме през един счупен прозорец. Фабриката беше на три етажа. Покатервахме се на един гредоред под тавана, над старите тухлени пещи. Сградата беше пълна с плевели. Някои от тях си бяха направо дървета. Стигаха почти до върховете на пещите.
Но в какво се състои привлекателността на руините? Не мисля, че днешното очарование от местата на развала произлиза от просто злорадстване по повод икономическия упадък или някакво по-абстрактно „скърбене по загубата на самата естетика“, както твърди английският критик Брайън Дилан. Мисля, че това е нещо, което е свързано с усещането за време и копнежа ни по такова негово преживяване, което да се простре отвъд обичайния човешки опит. Времето на развалата живее извън културата и историята. То игнорира човешкото съществуване, но не всява страх. Възвишено е, но в минорен ключ, който допуска тленността и баналното. По някаква причина тези две неща

– смъртта и боклукът –

са именно онова, което си желаем от изкуството, докато се придвижваме към едно безупречно чисто, безшевно дигитално бъдеще.
Една от функциите на изкуството е да върне обратно онова, което ни отнема технологията. А онова, което технологията отнема най-много днес, е усещането за старост. Различни видове технологии започват да се изживяват все повече така, сякаш идват отникъде. Изчезват в забвение в течение на няколко години. Бидейки временни, те придобиват статуса на изказване. Вместо като писание те изглеждат като реч; увисват във въздуха за миг, а след това ги няма. Същото е вярно и за голяма част от изградената околна среда. Същото е вярно и за голяма част от съвременното изкуство.

-----
*Джейкъб Микановски е американски културолог и литературовед, сътрудник на периодични издания в САЩ, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl, HiLoBrow.com. Статията тук със съкращения препечатваме от сайта Либерален преглед, Берлин.