ПЛЕСНИЦА

Не помня преди колко точно години на всеки два-три месеца ме навестяваха майка и дъщеря. Техният проблем, екзотичен наистина, не можеше да се сравнява с трагедиите на хората, които се стичаха отвсякъде, подмамени от надеждата, каквато бяха решили, че се съзира между редовете на книгите ми със съдебни новели. Бяха наранени жени, фиксирани върху лошия късмет, и жадуваха някакво възмездие, което по моя преценка въобще не им беше нужно. Обидата обаче ги движеше по трънливия път на отмъщението, търсеха реванш и утеха и, разбира се, някакъв съмнителен покой за душите си. Вероятно ги привличаше съчувствието, което изпитвах (личало ми е, без съмнение), когато ми предаваха своята история. Самата тя бе минала като шлагер през редакции и адвокатски кантори, но обществото се наслаждава на такива сюжети, дъвче ги за кратко и после ги покрива с безмилостна давност. Една от причините за наплива от посетители в моята работилница бе, че в нея давността не работеше. Всеки можеше да бъде изслушан, а повечето хора идваха, когато всичко бе изгубено, и те съзнаваха това. Но искаха да опитат. Или поне заради някакво внимание, да поговорим, както казват в американските филми и в психотерапията.

Та и с тези две жени си говорехме, накрая вече едно и също, те се разгорещяваха, но гневът им се включваше все по-изветрял, а когато се сбогуваха, с часове продължавах да се чудя каква причина има животът да преобръща съдби без нужда и без съвест, освен ако причина не му беше едното развлечение. Когато тая история се разказваше като куриоз от съдебната палата, бях се смял от сърце. Сега, като я слушах от самите действащи лица, на душата ми ставаше смутно и тревожно. Накратко: дъщерята завела своя любим в брачната зала на един столичен райсъвет. Надошли близки и роднини, в ресторанта сменяли покривките и нареждали прибори. Дошъл мигът за „да”-то и за подписите. Тогава по традиция единият от младоженците настъпва другия. Тя нещо се разсеяла и любимият я изпреварил. Но булката изпитала изненадваща болка – сватбената пантофка ли била тясна, или просто имала мазол, на всеки се случва. Жегната от болката, извъртяла на младоженеца звучна плесница. Пред всички. Мъжът се заковал, оставил писалката и си тръгнал. Не казал „да”, нито казал „довиждане”.

Сватбеният фотограф заснел всичко това – и плесницата, и нямата сцена след нея. Снимките ми показа несъстоялият се младоженец, когато започна да ме посещава и той. Изглежда, моите редовни гостенки го бяха заплашили с мен. В кадъра с плесницата очите на жената лъщяха от гняв. „Много е избухлива – разказваше мъжът, – случвало се беше и преди, но не до шамар. Спасих се на ръба.” Той само си мислеше, че се е спасил...

Дълго се съдиха по някакъв сложно записан в закона текст. Нещо като претенция по повод неспазено обещание за брак.

В края на краищата тази рана завехна и всеки продължи по пътя си. Първа се омъжи дамата и майка й ми каза, че „Слава Богу, успя да го изпревари. Сега всичко ще бъде наред...” Гордостта и честта бяха спасени.

За неговата участ научих от криминалния инспектор П.Ш. При оглед на едно местопрестъпление открил моя книга с автограф за жертвата. Жертвата бил героят от случката в брачната зала. Съседите разказали за побоите, които съпругата му имала навик да му спретва, като си пийне. Последния, смъртоносния, тя му нанесла заедно с брат си.

Тук като че ли няма поука. А и поуката не е мое задължение. Само ще повторя нещо, в което с годините повярвах:

Съдбата всичко си записва, ала не знае да чете...

ОТПЕЧАТЪЦИ

Потрябва ми нов паспорт и се наредих на опашката в службата за лични документи. На гишето чевръсто ми оформиха молбата, снеха ми отличителните белези и ме фотографираха. Зарадвах се: ”Бързо стана”. Но не познах. Въртелът сега започваше. Апаратът за пръстови отпечатъци не регистрираше образ от върховете на пръстите ми. Само палецът на лявата ръка оставяше някаква следа, по-скоро половин следа, в електрониката. Чиновничката се измъчи, удивлението и на двама ни нарастваше. Не беше за вярване. С тия ръце можех да се преквалифицирам в касоразбивач, в похитител на секретни документи и каквито се сещаш престъпни занимания. Щях да си криминалствам и да пестя от ръкавици. Тя се притесни, аз се почувствах виновен. Държавата и тая жена искаха от мен отпечатъци, а аз не можех да им ги дам.

При това не бях безотговорен и непосветен. Неотдавна издадох един сборник „Отпечатък от никого”, избрани страници от „Нерви и утехи” от предишни години. Отпечатък на палец се мъдреше на корицата в нейния първи вариант. Махнахме го с художника, защото се оказа, че на корицата на едно от изданията на „Частен случай” също изпъква сочен, многозначителен пръстов отпечатък. Виждате ли колко интересно става: използвам отпечатъци без стеснение, продавам книги и трупам творчество, а пръстите ми – гладки. (Така гладък може да се окаже и мозъкът на човек, но това до края не се разбира.) Ако знаех тайната на загадъчното полиране, щях пари да печеля. Престъпният свят не би се стискал, за да получи моето ноу-хау. Векове бяха опитвали със скалпел, с огън и киселина, но резултатите не им харесват. Отпечатъците устояват или се появяват отново. Да не говорим за болката от самото премахване. Кой знае защо криминалите не обичат ръкавиците. Но вече окончателно са се примирили с тях.

Неповторимостта на пръстовия отпечатък е открита от английски чиновник в Индия през XIX век и след това ляга в основата на криминалистиката. Дактилоскопията е една от науките, които са се развили най-бързо. Всеки път, когато е било възможно сравняването на отпечатъци, това е бил сигурният метод за разпознаване на живи и на мъртъвци. Съдилищата в цял свят го приемат за най-желязно доказателство. Мечтата на детектива от всички географски ширини и днес е намирането на годен отпечатък на местопрестъплението.

А ето сега: един непознат интелигент, непомирисвал дори шперц, гарота и дрога, успява да се прехранва, без да оставя отпечатъци. Не произвежда никакви следи по време на своите безгрижни дела, а от друга страна, всичко, което излиза изпод ръцете му, е най-надлежно подписано. Защо точно на него се е паднал този дар – да му изчезнат отпечатъците, никой не може да обясни. И по-важното: как ли ще се възползва той от това!

Макар че и в тоя занаят има лица, които стоят зад анонимни и непристойни текстове, равнозначни на престъпление и по нищо друго, освен по отпечатъка на палците, не се разпознават авторите. Така и ги разкриват. Дори когато работят с ръкавици....

ПОДПИРАЧИ

Врабчето и лисицата създали смесена фирма. Предмет на дейност: обработка на земя и отглеждане на селскостопанска продукция. Разпределили си задълженията: врабчето ще оре, ще сее, ще жъне и ще прибира реколтата. Лисицата ще подпира небето, за да не падне и да затрупа орача. Така било през първата година. Врабчето бъхтало на нивата, изорало, засяло, ожънало нивата до сноп, овършало зърното на хармана. Лисицата се припичала на синора, подпирала небето с муцуна и с опашка, накрая приела от благодарния врабец своя дял: едро, златно зърно без осил и плява. Другата пролет засели царевица, после слънчоглед, после рапица и т.н. Врабчо крачил в браздите, плевил, копал, кършил кочани и рязал пити, предавал реколтата на търговците, накрая лисицата се появявала да си прибере своя дял от продажбата. Странното е, че когато се отделяла от подпирането на небето, то не се стоварвало върху съдружниците, нито хвърляло гръм и мълнии. Накрая врабецът разбрал, че небето никога не пада, и развалил калимерата.

Това е българска народна приказка, която сме адаптирали за днешния читател. Тези дни се разбра за подобна адаптация, извършена с „Под игото”. Нашата не беше толкова амбициозна. И е по-близка до действителността: малко ли са онези фирми, в които едни се трудят по предмета на дейност, докато някои просто подпират небето, от което ДАНС, НАП, стопанска полиция или просто вездесъщата организирана престъпност могат всеки миг да се стоварят върху реколтата или самите работници с огън, взрив или белезници.

Странното е, че подобни герои са описани в класиката и преди векове. Разбира се, там те са предимно кротки, миролюбиви типове, твърде далече от днешните арогантни хитреци и разбойници, които стоят под открито небе като дорийски колони и подпират всевъзможните заплахи, напиращи да се стоварят от него. Гогол, необикновеният рисувач и коментатор на нравите, използва този образ в поемата „Мъртви души”. Неговият „подпирач на небето” (това е определението му) е млад помешчик, някога буден и внушаващ надежди юноша, прилично образован, разочарован от монотонността на държавната служба. Той се прибира в имението си изпълнен със замисъл за реформи, но провинциалната дрямка бързо го обвива и той вече пребивава в сънно, равнодушно прозябание, което никое събитие, чувство или угризение не е в сила да прекрати. Самият автор намеква, че това странно съчетание би могло да се преведе като безделник, ленивец и дембелин, будещ съжаление и презрение у неговите си крепостни. Ако трябва да си послужим със сюжета на българската приказка, такива подпирачи на небето днес просто и безсмислено придържат свода небесен да не се стовари върху една нива, която е изоставена и буренясала и никой няма да заплаче за нея.

Днес българските подпирачи на небето са се размножили дотолкова, че за нас те просто се сливат с държавния пейзаж. Животът се провира между тях, без да е убеден, че небето няма да се срути върху него. Защото на небето са властници и олигарси, български и европейски недосегаеми, всевъзможните лакомници и храненици, многоглаголници и политикани, както и безброят от самозванци, академици на нищото, крепители на безвремието и бедността. Всичките те подпират, но и затулят небето, на което си мислят, че са.

И никой не ги запитва докога ще ни пазят от нашето си небе...