Преговорите около най-важните назначения в ЕС показват, че епохата на аденауеризма, на културата на консенсуса и общия европейски интерес вече е на изчезване. За първи път, откакто е създаден ЕС, намирането на компромис е толкова трудно и в същото време толкова лесно. На срещата на върха битката се проведе на няколко фронта: Изток–Запад (нови срещу стари членки); антилиберали срещу либерали; проевропейци срещу еднолични търговци; за или против шпиценкандидатурата; цивилизационната линия на разлома в ЕНП. Първата част от битката (в Европейския съвет) завърши с победа за общия европейски интерес. Много важна победа отбеляза и половият баланс. Досега принципът беше като чудовището от Лох Нес – всички говорят за него, но никой не го е виждал. От четирите най-високи европейски позиции за две са номинирани жени, и то на двете най-важни – Европейската комисия и Европейската централна банка. За стола в "Барлемон" изненадващо беше предложена германската министърка на отбраната Урсула фон дер Лайен, вярна съюзничка на канцлерката Меркел. За позицията във Франкфурт пък беше избрана спряганата от месеци, ако не и от години шефка на МВФ Кристин Лагард.
Не на последно място Франция излезе най-големият победител от срещата, а Източна Европа изгуби целия шампионат - четирите най-важни позиции са разпределени между най-проевропейските държави и стари членки – Германия, Франция, Испания и Белгия. Не на последно място, това беше унищожителна загуба за Вебер като личност и политик, а в по-голям аспект за ЕНП – партията изгуби абсолютно всичко, на което залагаше в продължение на близо две години – кандидата, заради когото партията прегази политиката на консенсуса и се превърна в евтина източноевропейска мутра, която знае само да изнудва от позицията на силата. Партията изгуби и принципа на водещите кандидати, в който се кълнеше, с което уби това, което твърдеше, че са зачатъците на европейска демокрация. Тази среща беше и последната голяма роля за една епоха в европейската политика – канцлерката Ангела Меркел.
Последният мохикан на християндемокрацията на Аденауер
Една от най-тъжните гледки по време на преговорите беше угасването на европейската политическа звезда на германската канцлерка Ангела Меркел. Съвсем доскоро смятаната за най-влиятелна жена в света, за лидер на либералния свят и за носител на аденауеровата култура на компромиса доказа за пореден път, че не я бива в европейските сметки, но пък отново показа, че умее честно да признава грешките си. Най-голямата й този път беше, че подцени разместването на политическите пластове в Европа, разчитайки, че думата на Германия винаги ще има същата тежест, както от началото на обединението. Не само подцени разместването на пластовете, но и трансформацията на Европейската народна партия (с нейно действие или бездействие) от търсеща консенсус проевропейска формация, чиято цел е да опази континента от разрушителната сила на комунизма, в деструктивна популистка политическа сила, която живее заради самата себе си и е готова на всичко, включително и да даде убежище на новоизлюпени източноевропейски нацита, за да задържи властта си.
Ангела Меркел често е жертвала националния и партийния интерес в името на европейския компромис, като изхождаше от силата на авторитета си в родната Германия. Сега обаче ситуацията беше друга. Този път вътрешнополитическата ситуация в Германия я принуди да прави грешка след грешка. Първата беше да подкрепи шпиценкандидатурата на Манфред Вебер с единствената цел да сформира след половин година ялови преговори за коалиционно правителство. Вътрешната политика на Германия преля на европейско ниво и стана определяща за г-жа Меркел, както ви писах преди време, като по този начин вкара в капан европейския интерес. Вторият й голям пропуск беше по време на срещата на върха на Г-20 в Осака, където тя сключи задкулисна сделка с малка група държави Франс Тимерманс да бъде шеф на ЕК, а на ЕНП да се дадат поне два от останалите постове. Идеята сама по себе си не е лоша, защото с един удар се печелят няколко неща: запазва се шпиценкандидатурата, в която самата Меркел не вярва особено, но беше осъществена типично по меркелиански – задкулисно, с надеждата, че няма начин да не мине, щом идва от Германия и Франция. Макрон беше склонен на този компромис, въпреки че е най-яростният противник на водещите кандидати. Това съвсем естествено предизвика остри реакции на втория тур от преговорите в неделя. Самата Меркел призна след 20-часовия преговорен маратон, че е допуснала грешка, като не е успяла да обясни достатъчно добре плана си и да информира останалите за него, с което допринесе за окончателното разбиване на модела на шпиценкандидатурата. Неотстъпчивостта и ултимативността на ЕНП в преговорите доубиха процедурата.
Либерали срещу антилиберали
Грешката й доведе до силно разцепление в ЕНП. Антилибералните държави възроптаха срещу Франс Тимерманс, тъй като виждат в него заплаха за антилибералните си режими. Това обаче беше сигнал, че либерална Западна Европа не е склонна да отстъпи територия на източните новоизлюпени диктаторчета. Срещата на лидерите беше първата най-голяма битка между либерали и антилиберали след евроизборите. Острите реакции срещу Тимерманс накараха френския президент Макрон да избухне, заявявайки, че ЕС е дерайлирал и че това е доказателство, че не трябва да има разширяване, докато ЕС не бъде реформиран радикално. Испанският премиер Педро Санчес (той е част от ПЕС) беше не по-малко бесен, като заяви, че не може кандидат да бъде отхвърлен заради възгледите му за върховенството на закона. Някогашната сговорчива проевропейска центристка партия, носеща ценностите и възгледите на Конрад Аденауер и мисията за обединение на Хелмут Кол, се превърна във врага в леглото на либералнодемократичния ЕС под мълчаливия поглед на Ангела Меркел. Резултатът е, че новата ЕНП – тази на Фидес, ГЕРБ, ХДЗ и още много десничарски формации, изгуби всичко. Спечели енепеизмът на Ангела Меркел – старата генерация енепеисти, за които европейският интерес е над всичко останало. Канцлерката изпъкна като последния мохикан на старата ЕНП. Договарянето на топ постовете вероятно е последната голяма европейска битка, преди г-жа Меркел да излезе в пенсия. Вероятно след нея ЕНП няма да е същата. Възможно е дори да се разцепи. С действията си тя направи последен опит да запази остатъците от Аденауеровия модел, при който европейският интерес е водещ и е определян от Франция и Германия. Това е краят на цяла една епоха европейска политика. Пред вратата сме на нова, чиито размазани очертания показват, че европейската демокрация чука на вратата. Втората голяма битка около назначенията тепърва предстои. Мнозина в ЕП вече заявиха недоволството си от избора. Парламентът трудно ще преглътне убийството на процеса на водещите кандидати. Освен това евродепутатите едва ли ще преглътнат и Урсула фон дер Лайен и фактът, че тя е жена от ЕНП, едва ли ще смекчи обстоятелствата около нея – замесена е в сериозни скандали в Германия, свързани със злоупотреба с публични средства. Друга нейна слабост е, че тя също няма кой знае какъв институционален опит, но поне е с едни гърди пред Манфред Вебер – заемала е министерска позиция. Въпреки това е ниска топка за "Барлемон". Това я прави зависима и слаба фигура, особено след управлението на европейския политически титан Жан-Клод Юнкер. След него наистина беше важно постът да се заеме от по-умерена и по-малко политизирана личност, но не и от зависима. Разбира се, винаги има шанс г-жа Фон дер Лайен да се еманципира от менторката си Ангела Меркел, но начинът, по който беше избрана, подсказва, че предстоящият мандат няма да е особено забележителен за ЕК, а това не е добре на фона на предизвикателствата пред ЕС. От друга страна, Германия за втори път ще произведе с нищо незапомнящо се председателство на ЕК след Валтер Халщайн (1958-1967).
Мнозина колеги и анализатори побързаха да кажат, че всъщност Меркел за пореден път е доказала силата си. Уви, точно обратното е. Най-големият победител на този етап е Франция. Всички искания на Еманюел Макрон са изпълнени – Франция взима един от най-важните и независими постове в ЕС – ЕЦБ. Освен това той беше непримирим по въпроса за половото равенство. Не на последно място той спечели битката срещу шпиценкандидатурата. Черешката на тортата е, че и четиримата номинирани са френскоговорещи. Франция вече не само не е в подчинена позиция на Германия, както беше през последното десетилетие, ами дори и взе надмощие. И това може би е добра новина, защото европейският интерес отново надделя над партийния. Под повърхността обаче дебне разделението в ЕС на Изток и Запад, на проевропейци и антилиберали. Разделение, което новите назначения, ако изобщо минат в ЕП, няма да излекуват. По-вероятно е да ги задълбочат. Но точно както прогнозирах, балансът в ЕС се наклони в полза на западните членки благодарение на Виктор Орбан, Бойко Борисов, Ярослав Качински, Андрей Пленкович, Андрей Бабиш и Петер Пелегрини. Италия също се самоизключи от клуба на страните – основателки на ЕС, и премина в Източния блок. Не за първи път Рим реши да мине от грешната страна на историята.
