Политическата мода като всяка друга се нуждае от сезонно опресняване. Сега не е шик да се говори за мажоритарни избори. По-актуално звучи дебатът за президентска република. Той се лансира със сходни дизайнерски намерения, защото президентските избори неизбежно са мажоритарни. Но за разлика от плебейското прет-а-порте, което пасва на всякакви избори, президентската република е от категорията висша мода.
Целта е да се скрои нещо различно, което да разчупи политическото еднообразие, защото на избирателите им дотегна да ровят в едни и същи парцали на електоралната сергия. Две трети от тях дори не си правят труда да влизат в политическия магазин, защото знаят, че няма какво да изберат.
Президентът Румен Радев засега е сдържан
по темата "Президентска република", защото като бивш военен разбира, че авангардизмът противоречи на стандартното облекло поради своята непрактичност. Но и не възразява срещу него, защото оставя приближените си да агитират обществото колко добре ще се чувства, ако се откаже от парламентарната република. Самият той допринася за нейното дискредитиране, без да разкрива, че възнамерява да я замени с друго. "Парламентът явно се дави все повече в скандали, все повече в предизборно говорене, а има важна работа за вършене", каза той пред журналисти на 6 януари. И кой ще свърши всичката работа, щом парламентът е негоден?
Отговор даде авансово неговият съветник проф. Александър Маринов, който на 27 декември заяви пред агенция "Фокус": "Сега едва ли не се коментира с някакъв квазирелигиозен ужас идеята за президентска република (...) истерично се реагира на тази идея и се представя за някакъв пълзящ, зловещ авторитаризъм, както например някои политически лидери обвиняват президента, въпреки че той няма никакво отношение към тази тенденция (...) Има една немалка част от българските граждани, които са достатъчно информирани, и те знаят, че на много места по света работят такива системи, и то работят нелошо, водят до добри резултати, не само при най-известните примери САЩ и Франция, а например в Кипър, Южна Корея, в редица латиноамерикански страни и т.н... Хората започват да мислят в тази посока."
Хайде да помислим в тази посока!
Първият посочен ни пример са Съединените щати (най-старата съвременна демокрация), а последният са латиноамериканските страни (сравнително млади демокрации). Другите ще оставим в скоби. Тъй като президентската република фокусира властта в ръцете на един човек (макар и с възпиращи механизми извън неговата резиденция), много важно е що за личност е той. Разбира се, избирателите трябва да се стремят да издигнат най-честния, най-достойния, най-отговорния, най-загрижения за тях. Но властта притежава магическа сила да променя хората. Народът казва: "Дай му на човека власт, за да го видиш какво представлява". Ако му дадеш още повече власт, след като му се услади, ще видиш още по-големи чудеса.
Затова в много държави умните хора са стигнали до извода, че властта трябва да се дава за ограничено време. В САЩ, например, са допустими най-много два президентски мандата, и то по 4 години, а не по 5 години, както е у нас. Може да се спори дали религията е опиум за народа, но несъмнено властта е опиум за управляващите. Дори един мандат може да се окаже прекалено много поради опияняващото си действие. Такъв пример ни даде бившият американски президент Доналд Тръмп, който до последно отказаваше да признае загубата си в битката за втори мандат и провокира с твърденията си за изборна измама щурм срещу Конгреса на САЩ на 6 януари 2021 година.
Две години по-късно по неговия път тръгна бразилският президент Жаир Болсонаро, който също не призна, че е изгубил поста си в изборната битка със своя съперник, и така насърчи привържениците си да нахлуят в парламента и в други държавни сгради на 8 януари 2023 г. Разликата между американския и бразилския експрезидент бе само календарна (2 години и 2 дни), а по всичко останало си приличаха. И двамата бяха опиянени от властта и вдъхновиха крайнодесния национализъм, който традиционно има влечение към диктатура. Страстно желаеха втори мандат и нямаха задръжки да ударят демокрацията в сърцето ѝ - парламента. Но защо да се вглеждаме в примери за президентски републики отвъд океана?
Имаме по-близки образци, каквито са Русия и Турция
Там президентите проявиха още по-голямо въображение, за да останат неограничено на власт. След като изчерпа двата си последователни мандата (2000-2008 г.), Владимир Путин използва своя аватар Дмитрий Медведев да му топли креслото в Кремъл един мандат, а после се върна за още два президентски мандата (2012-2024 г.). Но и те му се видяха къси, та преправи с референдум през 2020 г. конституцията по своя мярка и занули мандатите си, за да може да изкара още два 6-годишни мандата (до 2036 г.), ако Господ е тъй милостив.
Реджеп Ердоган първо пое държавната власт през 2003 г. като министър-председател, защото тогава Турция бе парламентарна република. После стана президент през 2014 г., но не му се нравеше да има само представителна роля като държавен глава. Затова след съмнителен опит за държавен преврат през 2016 г. организира през 2017 г. референдум за изменение на конституцията, чрез който превърна Турция в президентска република. Така след изборите през 2018 г. съчета функциите на президент и министър-председател по подобие на американската президентска система. Тази година предстоят нови избори през лятото и вече се спекулира, че той може да ги изтегли предсрочно, за да не му се смятат предишните мандати и да се занули броячът, както стана в Русия. Впрочем, Путин и Ердоган изпитват силно влечение помежду си, както Тръмп и Болсонаро.
България има историческа близост и с Русия, и с Турция. Затова възниква въпросът
на коя президентска република би могла да прилича?
Ако разликата в мащабите ѝ се сторят прекомерни, тя може да почерпи опит от по-близкия по размери и население Беларус, където президентът Александър Лукашенко управлява от 1994 г. и не бърза да си ходи.
Тук не става дума за личността на нашия настоящ президент. Разбира се, когато приближени на Румен Радев говорят за президентска република, вероятно имат предвид самия него. Но трябва да се помисли, че на такава силна властова позиция биха могли да се окажат и неговите предшественици - Росен Плевнелиев и Георги Първанов (които предвидливо се разграничиха от идеята), - както и неговите съперници - Цецка Цачева и Анастас Герджиков. Агитаторите за президентска република би трябвало да кажат дали биха дали допълнителни правомощия на тях.
Радев бе неотдавна при Ердоган и дано не е взел урок как да провокира хаос в парламентарната република, за да я замени за свое удобство с друго. Доверието в него като диригент на изпълнителната власт системно се понижава (вече 41% не му се доверяват, както и 43% не се доверяват на служебното правителство), и не бива да търси вина в политическата система. По-рано при същата система, но без пряка власт за управление на държавата имаше космически рейтинг. Потъването на авторитета на парламентарната република дърпа и него надолу.
