"Без снимки!", заръчал австрийският канцлер Карл Нехамер, който посети на 11 април руския президент Владимир Путин. От 75-минутния разговор не произтече нищо. Нехамер се запомни като единствения европейски лидер, решил се на такава визита по време на руската агресия в Украйна. Остана му само утехата, че няма да го показват за негов срам заедно с човек, определян като военнопрестъпник.
Разбираемо е: след Втората световна война мнозина са се срамували, че са се снимали с Хитлер. Европейските политици бързо си дадоха сметка, че Путин е токсичен за кариерата им. Негови довчерашни приятели се извъртяха буквално за часове на 180 градуса, за да уверят обществеността, че почти не го познават.
Особено силно впечатление направи пируетът
на устремената към президентския пост във Франция крайнодясна лидерка Марина Льо Пен, която не само се снимаше гордо в Кремъл през 2017 г. с Путин, но уверяваше, че Крим е анексиран законно, защото такава била волята на жителите му. Тя финансираше политическите си кампании със заеми от руски банки, които още има да връща. След руската агресия на 24 февруари Льо Пен каза пред телевизия BFMTV: “Владимир Путин отпреди 5 години не е същият като днес... Той пресече червената линия". Десетина дни по-късно се появиха публикации, че нейният Национален сбор е унищожил 1,2 млн. предизборни листовки, защото в хвалбата си колко е уважавана в чужбина бе пуснала и снимка с Путин. Партията отрече конфузния демарш, но електронен вариант на листовката още може да се види в интернет.
Марина Льо Пен успя да вземе ловко обратния завой, защото ѝ помогна нейният съперник от крайнодесния сектор Ерик Земур. Той изигра ролята на гръмоотвод за гнева на електората срещу флиртуването с Путин и затова получи на първия тур на президентските избори във Франция само 7% от гласовете, докато непосредствено преди вота се бе доближил много, според сондажите, до мадам Льо Пен, която пък събра след маневрата си над 23%. Тя избра да говори на избирателите за инфлацията и другите последици за джоба им от войната в Украйна, като обвини президента Еманюел Макрон, че си губи времето в безплодни телефонни разговори с Путин. В същото време Ерик Земур търсеше вина у бежанците от Украйна, които добавяли имигрантска тежест във Франция. Така Путин хвърли дългата си сянка чак до президентските избори в другия край на Европа, които по принцип не би трябвало да имат нищо общо с него.
Той повлия видимо и върху
изборите в Унгария и Сърбия
седмица по-рано. Унгарският премиер Виктор Орбан до последно се хвалеше, че е уникат сред европейските лидери, защото се е срещал 12 пъти с Путин. Но още на 24 февруари направи изявление, че "заедно със съюзниците от ЕС и НАТО осъждаме руската военна атака". Той подкрепи санкциите, но отказа да прати оръжие в Украйна (само Унгария и България заявиха такъв отказ) и в същото време продължи да търси начини за гарантиране на дългосрочни доставки на руски природен газ, включително и срещу заплащане в рубли, както настоява Путин. Атаките на обединената опозиция отби с твърдението, че така гарантира мир и просперитет в страната си. В резултат на гъвкавия си подход получи четвърти мандат, но изложи на риск Унгария да загуби европейското си финансиране, защото продължаващият му флирт с Кремъл не остана незабелязан. Еврокомисията реши да пусне в действие първо срещу Унгария новия си механизъм за обвързване на върховенството на закона с еврофондовете.
Сръбският президент Александър Вучич също си осигури преизбиране, като си изгради
образ на стабилократ,
който дава увереност на гражданите си в новите неспокойни времена. Въпреки че Сърбия преговаря за членство в ЕС, той не се присъедини към европейските санкции и запази въздушните връзки между Белград и Москва. С двойната си игра между Европа и Русия Вучич продължава титовската линия на необвързване с цел да печели и от двата противоположни лагера. Но това може да го прати във фризера при Турция, която също започна преговори с ЕС и ги докара до кьорсокак.
В Италия бившият вицепремиер от партията Северна лига Матео Салвини, който като евродепутат се показваше в Европарламента в Страсбург с тениска, върху която бе отпечатан образът на Путин с фуражка на главата, даде вид, че се е покаял заради увлечението си по руския лидер. На черния за европейския мир 24 февруари той отиде пред вратата на украинското посолство в Рим и положи букет от бели цветя на стъпалата му. После зачака италианците да му повярват, че е станал друг човек. Той е толкова убедителен, колкото е бившият италиански премиер Силвио Берлускони, представящ се напоследък за силно разочарован от доскорошния си приятел Путин. Още по-жалки изглеждат руските храненици Герхард Шрьодер (бивш канцлер на Германия) и Франсоа Фийон (бивш премиер на Франция), които се отрекоха от Путин под заплахата самите те да станат обект на международни санкции.
Разбира се, европейската картина няма да е пълна,
ако липсва България
Тя е от най-уязвимите както в икономическо, така и във военно отношение. От една страна, подкрепя санкциите, но, от друга, би желала да не са много строги и ефективни. Защото се е докарала до почти 100-процентова енергийна обвързаност с Русия. Каквото и движение да направи, може да бъде в нейна вреда. Или ще загуби енергийни доставки, или ще ѝ струват много скъпо. Военните ѝ способности са сведени до евентуални обслужващи функции на съюзническо равнище. Сама не може да си пази нито небето, нито морето, нито сушата. Не ѝ остава друго, освен да се уповава на съюзническата вярност и чуждата добра воля.
Това обяснява защо търпи руската посланичка да я унижава. Защо, докато в други държави политиците бягат от Путин като от прокажен, у нас парламентарни партии трупат рейтинг от путинофилия. И защо България продължава да възприема ЕС и НАТО като "ние" и "те". Защото още не е осъзнала къде ѝ е мястото на европейската карта.
