- Проф. Митев, в навечерието на Освобождението на България какви са най-новите изследвания и нагласи у историците предвид различните им мнения за значението на 3 март?

- Освобождението на България привлича трайно интереса на професионалните историци и това води до непрекъснато нарастване на обема на научната и популярната книжнина, посветени на Руско-турската война от 1877-1878 г. Онова, което прави впечатление, е, че се забелязва поне един стремеж от страна на нашите специалисти да погледнат по-обективно на тези събития. Отпаднаха разните идеологеми и митологеми, свързани с войната. Това именно дава шанс да погледнем по различен, по-обективен начин към случилото се преди 141 години. Появяват се и нови документални публикации (особено руски и турски), което допълнително разширява погледа ни върху „скритата” и непознатата досега история на голямата Източна криза от 1875-1878 г.

През миналата година по случай 140-годишнината от Освобождението на България в СУ бе организирана голяма международна научна конференция, в която взеха участие много специалисти, включително от Русия и Турция. В хода на дискусиите се представиха различни гледни точки, открито се обсъждаха щекотливи теми и спорни въпроси като грешките, допускани от руското командване, или пък отношението на воюващите армии към мирното население от двете страни на фронта. В действителност все още има много теми, по които сравнително малко е писано у нас и тепърва предстои да се разкриват различните и реалните лица на войната. Тя не е само триумф, победа или загуба на едно сражение. Войната трябва да се разглежда и от гледна точка на съдбата както на войниците, така и на обикновените хора, на местното християнско и мюсюлманско население. Ние се плъзгаме обикновено по една отколешна традиция към героичното, към видимите неща от войната, но един съвременен поглед би означавал да се отърсим от романтиката, да насочим вниманието си към по-детайлно осветляване и осмисляне на „другите”, „непознатите”, „грозните” лица на войната. Сигурен съм, че младите историци ще има какво да пишат по тези теми.

- Разделение на русофили и русофоби в обществото ни продължава ли да е толкова силно?

- Противоборството между русофили и русофоби в българското общество не е ново, но през последните години то наистина се засили. И според мен конфликтът между двете крайни оценки за ролята на руския фактор в нашата история се дължи на политическото ни злободневие, в което сме затънали. За съжаление едва ли може да се очаква някакво „мирно“ уреждане на сблъсъка на диаметрално противоположните гледни точки. В публичното ни пространство рядко се чува гласа на професионалната историческа наука, за което голяма вина имаме и ние изследователите, защото сме подвластни на собствените си пристрастия. Само обективният прочит на историята би позволил ясно да се открои кое е положителното и кое негативното. Повече от очевидно е, че в българо-руските отношения през ХІХ – ХХ в. има и едното, и другото. Но не може за сметка на едното да се отрича другото.

Правилно би било конкретните факти да се представят правдиво, без да се изопачават или подбират, за да обслужват априорно възприети тѐзи, и едва тогава да се опитваме да тълкуваме и да правим обобщения. Отричането на руския фактор изобщо е несериозно, защото Русия оказва силно и стимулиращо влияние върху нашето Възраждане в различни посоки, включително в стопанския, културния и политическия живот на нашите предци.

По-разумно би било да потърсим причините защо нашият политически елит - както през Възраждането, така и днес - не съумява да защити по достоен начин националните ни интереси. Защо и през ХІХ, и през ХХ век лесно се поддаваме на външнополитическите си пристрастия и съобразно тях сме склонни да се кланяме ту на Изток, ту на Запад. Може би днешното противопоставяне между русофилството и русофобството се дължи и на склонността ни да търсим вината за неудачите си все в другите.

- Защо?

- Труден въпрос. Отговорът може да се потърси най-лесно в тези пет столетия чуждо агарянско иго, през които не сме имали свой елит, своя държава, изгубили сме всичко онова, което сме имали като традиции, като държавнически опит през Средновековието. Пет столетия не е малко време. Ние сме всъщност млада нация, появила се реално в средата на ХІХ. За 100-150 г. трудно можем да очакваме да се усвоят и да се наложат онези правила, които са типични за старите демокрации. Бием се в гърдите, че сме стара държава с хилядолетна история, но тази история е прекъсвана многократно по насилствен начин. Да не го говорим, че през последните 140 г. ние самите подменяме и дори погубваме физически и морално управниците през 40-50 години. Няма как да очакваме от нищото да се пръкне един добре подготвен и можещ елит, който да защитава националните ни интереси.

- Ние защо не можем да се обединим? Сега отново сме в политическа криза.

- Когато говорим за национално отговорен елит, би трябвало да очакваме представителите му да могат да надскачат личните и партийните си пристрастия. Тъжно е да го констатираме, но виждаме как през последните 30 г. сме свидетели на обратното – едни безкрайни партийни боричкания, тесногръд стремеж да защитиш само своя политически кръг, своята партия, своята идея и в същото време да унижиш, да смачкаш опонента. Има въпроси, по които не може да се спори. Като проблемите с образованието, здравеопазването, националната сигурност. Теми, по които в една нормална държава не могат да се водят непрекъснато спорове, и то на основата на някакви партийни пристрастия. Като ги слушаме т. нар. ни народни избраници, имаме чувството, че се намираме на селския мегдан, че присъстваме на махленска свада.

- Защо не се случи тази промяна, която толкова много искахме преди 30 години?

- Верният отговор ще се търси дълго време. Както спорим сега за много събития от миналото, така следващите поколения ще спорят защо не се случва т. нар. преход, защо надеждите и мечтите ни за един по-добър и по-демократичен свят се провалят за пореден път. Още от самото начало имахме усещането, че всичко е режисирано от някого и някъде. Цялата енергия на българите се насочи към едно безумно желание за отмъщение, за реванш. А винаги когато се опиташ да се реваншираш с насилие, това предизвиква обратна реакция. През тези 30 години наблюдаваме само как различни части от обществото ни взаимно се нахъсват, опитват се да унижат, да маргинализират, да смачкат опонента си. Очевидно не можем да си простим. Не можем и не искаме да забравим лошото. Продължаваме да се замерваме с греховете и грешките на миналото. По-лесно ни е да омаскарим, да обругаем другостта. Не искаме да се научим на толерантност, на уважение към инакомислието. По-лесно ни е да гледаме отстрани сеира на другите. Така е било и през Възраждането.

- Тоест ни е завладял нихилизъм?

- Не. По-скоро е апатия, непукизъм. По-лесно е да седим отстрани, да коментираме, да ругаем, да негодуваме, да оплюваме някого, отколкото сами да се хванем и нещо да направим. Ако всеки от нас върши работата си добре, и то без желание за мъст, за политически дивиденти, струва ми се, че лесно можем да направим крачка напред. Но тя няма да е достатъчна. Трябва да се сменят поне две-три поколения, за да се промени ситуацията към по-добро.

Сега не вярваме на нищо, пък и как да вярваме, като знаем, че изборите са нечестни, недемократични, а корупцията и беззаконието са навсякъде около нас. Толкова ли е трудно да разпознаем и да назовем кое в живота ни е бяло и кое е черно? Да вземем например дебатите от последните дни, свързани с изборното ни законодателство. Имаме ясно и категорично решение за въвеждане на машинното гласуване. Добро или не, това решение е взето от парламента. Не може години наред управниците ни да се оправдават, че няма пари, че е трудно, че е имало опасност от хакерски атаки и пр. Ако наистина е така, защо го усукват и защо не правят нищо? Или да го махнат от закона и да поемат отговорност за това свое решение, или да го изпълнят. Защо губим обществена енергия и време за безсмислени спорове?

Подобни примери има десетки. Всеки ден виждаме как парламентът функционира като един цирк, как се разиграват разни драми за нещо, което или отдавна е решено, или би могло да се реши веднъж завинаги. Правим закони еднодневки, лобистки, недомислени, непрецизни. И това, погледнато отстрани, няма как да не те отблъсне, да не те направи апатичен, невярващ.

- Къде са интелектуалците, учените, защото остава едно усещане, че са се дистанцирали от обществения живот?

- Според мен повечето от представителите на националната ни интелигенция са омерзени от партийно-политическите страсти, на които сме свидетели, от простотията и духовната нищета, която ни заобикаля. От манталитета на днешните политически андрешковци и байганьовци. Няма всеобщо желание за обединяване в името на някаква кауза. Когато си беден, неграмотен и нямаш нужния опит, ти нямаш и онова усещане на някогашната стара аристокрация – да прощаваш, да загърбваш личното в името на голямото, на общото благо. Това ни липсва и всеки ден ни се напомня от кресливата говорилня в уж Народното ни събрание.

- Казвате поколения да се сменят, но младите не остават в България, по последна статистика над милион българи живеят в чужбина. Раждат се по-малко деца.

- И през епохата на Възраждането е било така. Много от нашите предци учат или живеят  в Европа, но част от тях се връщат след Освобождението и активно се включват в изграждането на новата българска държава. Проблемът днес е, че тези, които напуснаха България през последните 20-30 години, трудно ще се върнат, защото не виждат перспектива, не виждат реалната промяна.

Не мога да дам рецепта как да се излекуваме от заразата на прехода, която разкъсва националната ни тъкан. Единственото решение виждам в това да се опитаме да възпитаме младите хора в повече борбеност и непримиримост, но и в толерантност. Ако насочим усилията си към изграждане на училище, което да бъде запазено от болестите, разяждащи вярата на нашето поколение, може би това ще бъде шанс да оцелеем като държава.