На 15 август по обед мургав възрастен мъж кара каруца на изхода на село Старо Оряхово, Варненско. В нея носи трева за животните си, по-назад е седнала жена му. Конят удря копита върху чисто нов асфалт. По същото време на 40 км на североизток, в края на същия този път, премиерът на България Бойко Борисов реже лента – открива асфалта. Намираме се на републикански път III–904, който свързва Старо Оряхово с Провадия. Транспортната артерия е току-що рехабилитирана – канавка, маркировка, ремонтирани мостове… - красота.

Пътят не е навсякъде такъв. Малко по-нататък, а и в още една голяма отсечка по протежението му, върху асфалта е “полята” смола. И това е ново трасе, макар не толкова. Тържествено го откри през 2012 г. Лиляна Павлова. То бе също толкова красиво тогава, колкото днес пресните участъци. Така за 6 години път III–904 бе изцяло рехабилитиран с европейски милиони и

два пъти тържествено откриван

Между празненствата този не толкова натоварен третокласен път е трябвало да бъде лепен със смола.

III–904 започва от основната артерия Варна - Бургас (Старо Оряхово), движи се на запад в Камчийската долина, после завива на север и катери платата край Провадия. Тук има много гора - на юг над долината са гъстите ридове на Източна Стара планина, край реката е уникалният Лонгоз. Някога тук бе втората овощна градина на България (след Кюстендил), защото климатът е подходящ за плодни дръвчета. Днес овошките са заместени от слънчоглед, царевица и жито. За 20-30 години път III–904 смени панорамата, която предлага на минувачите, но това не се дължи само на земеделските култури. Силно оредя и гората.

По пътя минават много камиони с дърва.

Много. Шофьорите им би следвало да са най-щастливи от рехабилитацията.

Старецът с каруцата внимава за камионите, и джипове профучават. След малко изоставя пътя и се шмугва в своето си село. “Ремонтът на Старо Оряхово - Провадия ще облекчи значително движението, ще бъде по-комфортно и по-бързо”, казва по същото време премиерът Борисов на церемонията. Но шофьорите бързат и сега. 90% са транзитно преминаващи, особено през лятото, на път за морето. Те няма какво да правят в околните села. Картината встрани от пътя е толкова болезнена, че в натискането на газта има смисъл.

На запад по долината е Гроздьово. Именно там се състоя церемонията на Павлова през 2012 г. Някъде тогава в селото бе открита и “многофункционална спортна площадка” за местните младежи. С настилка, трибуни, врати, кошове… Парите пак бяха европейски. Днес не личи някой да играе на нея. Футболните врати са порутени, седалките - разкъртени, околната растителност се провира през оградата, стремейки се да я превземе.

На хвърлей от площадката, все по път III–904, има странна гора. Сред дървета и високи храсти стърчат каменни фигури. Всъщност това е гробището на Гроздьово (християнското) - снимка на съдбата през последните десетилетия на селото, и не само на него. Гробовете на скоро починалите хора са малко и поддържани, огромната част са стари и запустели - човек не е стъпвал край тях, именно там е поникнала гората. От 3500 души през 80-те години на миналия век Гроздьово се е свило докъм 2000 днес. Поколения са се изселвали във Варна, София, после и в чужбина. Гробовете на бащи, майки, баби, дядовци стават далечни за днешните им пораснали деца. Скоро природата съвсем ще заличи каменните паметници, няма да се виждат – вероятно далечни внуци ще ги търсят някога, както днес българи дирят гробовете на загиналите по чужди земи деди.

“Всичко е заради работата. Няма работа, хората затова занимават.

Без работа е нечовешки живот."

Думите са на 64-годишната баба Венетка. Тя живее в Нова Шипка, следващото село по III–904.

Някога тук са живели черкези. После, както се подразбира от името, преселници от опожарената старопланинска Шипка са изгонили черкезите. Още по-нататък във времето е имало тухларна фабрика, в която е работила  баба Венетка. Днес положението е следното:

“Към 120 души живеят тук, почти всичките - пенсионери, двойно намаляхме през последните години. 10 деца има в училищна възраст, едно е българчето, другите са циганчета. И още 5 деца са в детска градина. Карат ги в Гроздьово. Училището го затвориха преди около 20 години, детската градина - преди 5. Джипи няма, пазаруваме основно в Гроздьово. Две овощни градини има тук, те предлагат сезонна работа, друг поминък няма”. Баба Венетка продължава със себе си: “Чистачка съм към кметството, за 1 година съм взета. Ами не ми стига стажът, вдигнаха много годините – 28 години имам стаж, 35 години и 6 месеца ги направиха сега за пенсия, а няма къде да се работи. Крава имах, отказах се, не може да се продава млякото. Три кози имам сега, не върви, не продавам, но козе сирене си правя, двамата синове, дето са във Варна, захранвам”. На изпроводяк Венетка дава дешифровка на въпроса защо все пак българите има какво да ядат и обличат:

“Всичко е заеми. На нас не ни трябват, но младите са със заеми -

за всичко. Кола, жилище, друго… - заеми. Където и да работиш, каквото и да правиш, повече от 1000 лв. заплата не дават.”

По нагоре, вече на баира към Провадия по същия този нов път, е село Бързица. Към 80 души живеят там, над 400 са били  през 1982 г. Младите семейства са 4. “Ами не заминаваме, хубаво ни е тук”, казва 39-годишната секретарка на кметството Ирена Илиева. Назначена е на половин бройка. В селото има преходно жилище (социалната услуга за деца от уязвими групи). Ирена е работила доскоро и там, но я съкратили заради малкото деца. В Бързица и има кооперация, друго няма. Жена, която не иска да се представя, споделя: “Бях земеделски производител, гледаме овце, но закриваме овцете, трудно е с тях. С намалена трудоспособност съм,  регистрирах се на борсата и по европейска програма за инвалиди ме назначиха за 2 години в кметството. Овцете ни са 30, не получавам субсидии, никаква помощ няма. Дават на тия, които имат по 50 овце.”

Последното село преди Провадия по този прекрасен нов път е Бозвелийско. Българският етнос в него намалява с бързи темпове, ромският се увеличава с още по-големи. Ромите купуват къщите в центъра, доминират - парите им са основно от гурбет. “До 5 години тук няма да чуете българска реч”, казва жена. Не само в Бозвелийско по отношение на мургавото население се чува много интересна реплика: “Тия са цигани, не са роми”. Или: "Да, и роми има, и цигани”. Това са различни “социални роли” (както е модерно да се казва) на една и съща фигура -

циганинът е нещо добро, старо, познато,

това обикновено са хора, които отдавна живеят в сговор с българи и турци; ромът е нов, опасен, измислен от политици и медии; пристигнал е от другаде, най-често никой не знае отде.

В изброените села има китни пенсионерски клубове, храмове, главните им улици са спретнати, кметствата - добре поддържани, веят се знамената на България и ЕС пред тях. Повечето хора са трудолюбиви и гостоприемни. Но тези “придобивки” са като кула от картон - която да залъгва тях и профучаващите по новия път автомобили, че разрухата не е пълна.

“Работих, трудих се, но осигуровки не ми плащаха”. “Училищният автобус е превърнат в обществен транспорт, вози ни до жп гарата”. “По-миналата година стана наводнение.  Обещаваха мерки, но нищо не направиха, миналата за малко пак да стане”. Такива гласове се чуват край III–904. Такъв е животът на метър и миг след тържествените ленти.