Когато на 4 февруари Румен Радев свали доверието си към правителството, нямаше новина. Други президенти също са ползвали този политически инструмент. Е, десетина дни по-късно имаме новина. За пръв път сваленото президентско доверие е равносилно на пролетен дъжд. За пръв път актът е пълна нула
с оглед на последствията. Много хора се зарадваха на речта на Радев, макар да бе предизвестено безсмислена за резултата. Но днес са видни още два факта - девалвация на свалянето на доверие като акт и дребен мащаб на текущата пиеса. Досега доверие се сваляше при далеч по-значими за България процеси, предшествениците на Радев трябваше да прескачат по-висока летва. И независимо дали защитаваха своя или обществения интерес, постъпката им променяше веднага действителността.
Имаше насрещни събития -
това говореше за сила на президентската институция, а и за смисъла й сред тесните конституционни правомощия.
Историята наистина е учител. Тя най-добре показва равнището, на които се разиграва политиката днес и преди.
Желю Желев свиква Боянските ливади на 30 август 1992 г. Още на другия ден партията му – управляващата СДС, се разцепва. За Едвин Сугарев актът на Желев е „гаф”, Любомир Собаджиев го защитава (”80% от Координациония съвет мисли като президента”). Низвергнатият по-рано Димитър Луджев обявява нов проект. Партийното ръководство не смее да свика събрание, защото рискува да произведе позиция срещу собствения премиер Филип Димитров. Тежката артилерия в сферата на патоса – интелектуалците, се включва мощно срещу него . Столът на председателя на парламента Стефан Савов се клати, заместничката му Снежана Ботушарова успява чрез процедура да предотврати братоубийствено гласуване.
И всичко това – до седмица след „ливадите”.
А встрани от СДС един човек също подкрепя Желев – Ахмед Демир Доган.
Вторият, който сваля доверие от правителството в пряка реч, е Росен Плевнелиев - на 14 юни 2013 г. Още същата вечер се провежда огромен протест в София срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това е и началото на демонстрациите, довели до сваляне на кабинета на Пламен Орешарски. Не Плевнелиев изкарва хората на улицата, но е
припознат за политическото лице на протеста.
Актът му подхранва институционалния разнобой (няколко месеца по-късно БСП ще заговори за импийчмънт – ирония спрямо воплите й днес за Радев). И още нещо се случва буквално същия ден - реагират посланиците. Французинът Отие се чуди как така е сложен Пеевски, британецът Алън критикува изборната процедура. В пъзела Плевнелиев е институционалното острие на голяма външна и вътрешна енергия срещу правителството.
Петър Стоянов и Геори Първанов са другите президенти, които свалят доверието, макар не дословно. „Иване, кажи им – те ще разберат”, провиква се Стоянов на 20 април 2000 г. Още на другия ден
с разгромяваща статия срещу Костов
в централен вестник се включва „главата на рода” Желев. Обвинява премиера в най-тежкото – чадър над корупцията. Низвергнатият по-рано бивш вътрешен министър Богомил Бонев обогатява сюжета с разкрития за срамните сини тайни. Друг наритан ас – Евгений Бакърджиев, напира да вземе главата на шефката на вестник „Демокрация” (Невен Копанданова). Ахмед Доган пък, не щеш ли, силно се възмущава от корупцията и предлага вето върху приватизацията. И всичко това – пак непосредствено след сваляне на доверието. Първанов се разграничава от тройната коалиция през лятото на 2008 г. До четири дни следва реакция: официален контразалп от БСП („Да не забравя откъде е тръгнал!”, „Разединява ни!”), плюс фатално за партията вътрешно мъртво вълнение. Първанов е ядосан от лични атаки, но малко по-рано ЕС спира фондовете за правителството на Станишев - сваленото доверие е част от изолацията на едно отиващо си правителство. Столичният кмет Бойко Борисов защитава президента,
така е легализирана негласна коалиция
между двамата. Тя бавно ще проправя пътя на ГЕРБ към властта, а последствията са важни до днес.
Дали всички тези президентски актове бяха спонтанни, част от сценарий, или съответният държавен глава сам провокира процесите – за днешния ден не е важно. Това бяха ходове в стремителен политически сюжет, а те съществено го насърчиха – за добро или зло. От сваленото доверие имаше смисъл с оглед на събитията, той бе огромен при Желев, Плевнелиев и Стоянов. Днес Радев нищо не постига, сякаш е колче във футболен мач. Нито една предпоставка не сочи, че
на стотния ден ще е различно.
Сваленото сега доверие наподобява „гражданска активност” във „Фейсбук” – верни неща написа Радев, обра т.нар лайкове, но без никакво практическо следствие. Хората не са по площадите, посланиците са с ГЕРБ, вечният фактор ДПС не го подкрепя, а интелектуалците - хич. И трусове в ГЕРБ не може да предизвика (външен е за партията, пък и важният разжалван човек - Цветанов, си трае). Радев не е виновен за злополучната околна обстановка, но един президент не бива да е на нивото на „Фейсбук” – най-високият държавен пост
изисква най-висши умения и отговорност.
Нужна е класа с действия, а ако трябва - и без. Класа ли? В речта си той и текстописците му обявиха, че обществената парализа е „без аналог в историята на българския преход”. Да кажеш това при наличие на Луканова и Виденова зими е едновременно злоупотреба с езика и обида спрямо помнещите съвременници. Да свалиш доверие от правителството непосредствено след прокурорска атака е единствено самозащита, не друго (след като така и така кабинетът не върши нови неща). А да спретнеш спектакъл точно на 4 февруари - истински еблематична дата,
е читалищна проява.
Със сигурност мнозинството българи не обръща внимание на такива "дребнотемия", но все пак има и хора, за които са важни.
Всички се питат какво в крайна сметка трябва да прави Радев срещу ГЕРБ. Управленската криза без съмнение се задълбочава тотално, все повече българи желаят да натирят Борисов, а президентът е избран пряко от народа. Задачата му е проста – да спечели втори мандат. Преди това - вета, критики..., каквито тъй или иначе прави трета година. Онзи ден директно попита главния прокурор защо не проверява правителството и заслужава поздравления. Но не му е работа да сваля кабинета, това е задача за БСП. От нея се изисква да победи на парламентарния вот. Не е непостижимо. Съвсем наскоро тя спечели четири областни града, а в други ГЕРБ остана малцинство в съветите. Когато народът прецени, че има партии алтернатива на ГЕРБ, ще ги възкачи и на централно ниво – с протести или на редовни избори.
