Руската посланичка Елеонора Митрофанова няма с какво да отчете в Москва работата си през изтеклата година. Телеграмите, които е пращала, будеха само гневни реакции на говорителката на руското външно министерство Мария Захарова, която на всичко отгоре се почувства и лично обидена, защото заради нея началникът ѝ Сергей Лавров трябваше да заобиколи на 30 ноември България напът за Скопие, където участва в среща на ОССЕ.
Официално дипломацията няма друга мисия, освен да подобрява отношенията между държавите. За влошаването им се грижат военните. В този смисъл може да се каже, че Митрофанова не е свършила никаква работа през годината, а лошите руско-български отношения са заслуга на войнствената върхушка в Москва.
Братската дружба изстина
още преди три десетилетия, когато по инициатива на Съветския съюз се разпадна социалистическата система в Европа. Малко след това се разпадна и самият СССР, за което бившият соцлагер нямаше вина. Закъснелите обвинения на Москва срещу "предателството" на Източна Европа бяха първите словесни изстрели в студената война, която Кремъл поведе срещу бившите си сателити. Тогава руските ръководители все още имаха самочувствието на бащици, които можеха да налагат послушание вече не с идеологически, а с по-директни икономически и мафиотско-олигархични методи.
Постсъветският модел на криминални върхушки, създадени централизирано, устройваше напълно Русия, от която нито веднъж не излезе осъдителна дума срещу корупцията на високо равнище в тези държави. Студената война се водеше не срещу задкулисните клики, а срещу върховенството на закона с цел отслабване на държавността и превръщане на чуждите власти в руски марионетки. Неслучайно в държавите с най-изявена корупция и организирана престъпност като България се наблюдаваше най-трайно руско влияние. Историческите сантименти бяха само параван, зад който руското вредителство проникваше по-лесно.
Първата студена война в България протичаше перфидно,
защото официално Русия даваше вид, че следва паралелен път на демократичен преход и свободна пазарна икономика. През 1996 г. тя се присъедини към Съвета на Европа и създаде впечатление, че е склонна да се придържа към споделени ценности с останалите европейски държави, като изостави извън организацията най-близкия си съюзник Беларус. Тя не възрази срещу стремежа на България към Евросъюза и дори показа търпимост към влизането ѝ в НАТО през 2004 г. Струваше ѝ се, че криминализираната под неин надзор държава можеше да ѝ върши полезна работа в чуждите структури.
Там обаче ѝ предстоеше да се сблъска с нов фронт. Очертаването му започна в Съвета на Европа, където от 1997 г. (година след приемането на Русия) България стана обект на специално наблюдение заради неугледния си вид. То продължава и до днес като постмониторинг в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Натискът е за укрепване на върховенството на закона, т.е. за утвърждаване на правовата държава, която влиза в дълбоко противоречие с модела, съчетаващ формална (официална) власт и фактическо (криминално) задкулисие. По линията законност срещу беззаконие се очерта сблъсъкът на български терен между Запада и Русия. Примерът на ПАСЕ бе последван и от Европейския съюз през 2007 г., който въведе специален Механизъм за сътрудничество и проверка само за България и Румъния, просъществувал до 2023 г. Неговото отпадане стана възможно след изработването на общ механизъм за наблюдение на върховенството на закона във всички държави от ЕС.
Започна мъчителен процес на раздалечаване,
при който българските послушници на Москва имитираха европейско поведение, но обслужваха нейните интереси. Най-яркият пример за това бе скоростното построяване на безполезния за България, но за българска сметка газопровод "Турски поток" (с кодовото название "Балкански поток") на фона на законодателното усърдие да се даде вид, че страната възприема европейска правна рамка. Москва можеше да се примири с нейната беззъба функция (все пак никой от хранениците ѝ не влезе в затвора), но самата тя изчерпа силите си да се преструва на европейска правова държава след анексирането на Крим през 2014 г. и особено при подготовката си за широкомащабната агресия срещу Украйна.
През 2021 г. Москва вдигна бялото знаме в първата следсъветска студена война и заяви намерението си да напусне Съвета на Европа. България вече нямаше общ път с нея в Европа, но и не посмя да ѝ го заяви.
Освободен от европейските си задръжки, руският президент Владимир Путин нападна арогантно Украйна на 24 февруари 2022 г., когато двете държави бяха все още заедно в Съвета на Европа. Изгонването на Русия малко по-късно бе формален акт, защото тя вече бе избрала да си търси приятели в Азия и да замени европейските ценности с евразийски.
След агресията в Украйна стана невъзможно руските марионетки у нас да изпълняват безпроблемно ролите си в пиесата "Слуги на двама господари" и се наложи да заявят принадлежност към Запада или Русия. По-обиграните шумно се провъзгласиха за евроатлантици, макар и да са били изявени строители на проруското задкулисие в България. По-неопитните се снишиха леко, надявайки се Русия бързо да сломи съпротивата на Украйна и след това да не изпитват неудобство, когато им задават въпроса "Чий е Крим?"
Така започна втората студена война в България,
но за разлика от първата не се проточи много. Принудителната видимост изключваше продължителни маневри на тихия фронт и бързо разкри кой какво представлява. Слаба сценична изява имаха служебните правителства, чрез които президентът Румен Радев обслужваше руски интереси, докато самият той уверяваше в Брюксел колко държи на евроатлантизма. Вдъхновен от модела на Путин за акумулиране на повече власт той възнамеряваше да предложи конституционни промени, за които хора от антуража му загатваха за подмяна на парламентарната с президентска република. Тя щеше да занули първите му два мандата и да му осигури възможност за още два, както направиха Путин и турският президент Реджеп Ердоган.
Само че руското влияние в България (както и турското) не бе същото. Вече бе станало необратимо членството ѝ в ЕС и НАТО въпреки продължаващата съпротива на националистическия сектор. Пълномощията на президента бяха орязани скоростно от една иначе невъзможна коалиция, в която имитатори на евроатлантизма се събраха със своите критици, за да оцелеят. Признаването на правовата държава като национален приоритет (дори и чисто декларативно) бе удар по руската стратегия за нейното подкопаване. Това бе точката на пречупване, която бележеше поражението на Русия във втората студена война в България.
Свалянето в София на скулптурната група от паметника на червената армия не бе нищо друго, освен знак за една приключена решителна битка. Мъката на Радев, изразена в новогодишното му послание, че живеем "в атмосфера на разделение и война с националните символи и историческата памет", бе стон откъм губещата страна на историята.
