Точно 10 години станаха, откакто премиерът Бойко Борисов се оплаква пред Цветанка Ризова в предаването "На 4 очи", което тогава вървеше по Нова телевизия: "Нямам приятели, по празници си седя в Бояна сам като куче и гледам футбол". Днес твърди, че е в Банкя, но пак може да каже, че седи сам като куче - дори с повече основание. Нещо подобно каза и в "Господарите на ефира" във вторник вечерта. Липсвали му разходките в нощна София.
Европейският триумф на Борисов, който за 10 години мина през три последователни мандата с малки прекъсвания, изглежда завърши. Твърдението е негово: "Не идват нови пари. Един път не идват, втори път няма бюджет на ЕС", оплака се той на 22 март пред журналисти в Министерския съвет. Четири дни по-късно, веднага след виртуалния Европейски съвет на 26 март, добави още по-мрачни тонове в европейската картина: "Аз накрая казах: Колеги, разболяват се хора, умират хора. Има ли лекарство – няма, има ли ваксина – няма. Има ли надежда – няма."
Как стана така, че човекът, когото в Европа посрещаха с отворени обятия и развързани кесии ("На тях им ги спират, на мен ми ги пускат"), започна да се чувства изоставен до степен да не вижда надежда?
Вината не е негова, нито на коронавируса
В новата обстановка излязоха наяве национални рефлекси, заради чието преодоляване от шест десетилетия тече изграждането на Европейския съюз. Мнозина вече се питат има ли такъв съюз и ако е останало нещо, докъде е демонтирана неговата конструкция?
В момента не съществува Шенгенската зона, защото се върнаха вътрешните граници. Хора не могат да ги преминават свободно заради карантинните мерки. Продължава движението на тирове по т.нар. зелени коридори, за да се запазят търговските и производствените връзки. От услугите са оцелели само дистанционните, а преливането на капитали е замръзнало, защото инвестиционният климат е смразяващ. Така от четирите свободи, които определят физиономията на обединена Европа - свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали, е останала само една - движението на стоки, и то в намален обем и с много препятствия.
Европейският съюз се връща към своя първообраз - Общия пазар, който бе рудиментарна форма на много по-амбициозния европейски проект. Еврозоната оцелява, но фискалната солидарност се е изпарила. В сравнение с 2008-2009 г., когато трябваше да бъде спасявана Гърция от дълговата криза, както и да бъдат стабилизирани Португалия и Ирландия, сега не се забелязва амбиция за колективни действия. Почти не протягат ръка на Италия, чийто премиер Джузепе Конте изрече на 28 март най-неприятните думи по адрес на съюза: "ЕС може да изгуби основание за съществуването си". Той изрази огорчение от последния Европейски съвет, когато лидерите на 27-те държави се изпокараха и се разделиха след шестчасова видеовръзка без никакво споразумение, ако не се брои съгласието им да си дадат отсрочка.
Каква е разликата с кризата преди десет години?
Когато се говори за финанси, важни са числата. Гърция закъса заради дълг от около 300 млрд. евро, а на гърба на Италия тежи дълг от 2,3 трилиона евро (гръцкият плюс още 2000 млрд.). Числото е астрономическо, но само то не е достатъчно, за да обясни липсата на солидарност. Предишната криза бе чисто финансова и можеше да се преодолее чрез общ финансов стабилизиращ механизъм на еврозоната, какъвто бе създаден и продължава да съществува. Всички държави наляха пари в него и поеха допълнителни ангажименти съобразно дела си в капитала на Европейската централна банка. Но използването му днес изглежда невъзможно, защото кризата не е финансова, а е общоикономическа. Докато преди години няколко държави бяха закъсали, а други им помагаха, защото бяха техни кредитори или просто защото имаха по-добро финансово здраве и в техен интерес бе да стабилизират еврото, сега всички икономики закъсват, защото производственият сектор забавя темповете си и цели отрасли отпадат от активен икономически живот. Никъде няма убежище от кризата и всеки започва да пресмята с какви резерви разполага и за колко време ще му стигнат.
Джузепе Конте се надява на безвъзмездна помощ, а не на нови заеми макар и с преференциални условия от Европейския механизъм за стабилност. Испанският премиер Педро Санчес пръв заговори за европейски план "Маршал", когато на 23 март каза: "Това е симетрична криза, която засяга целия ЕС и на която, следователно, не може да бъде отговорено само на национално ниво. Трябва да открием европейски отговор". Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел хареса метафората, която препраща към следвоенното възстановяване на Европа чрез американския план "Маршал", и каза на 25 март - ден преди злополучната видеосреща на евролидерите, че "тече подготовка за приемане на стратегия със стимули като план "Маршал". Нищо подобно не се случи и терминът се върна в историята, откъдето дойде.
Евролидерите се препънаха о същия камък,
който успяха да заобиколят при дълговата криза - еврооблигациите. За да не изглежда, че се повтаря нещо отхвърлено, книжата бяха наречени коронаоблигации. Накратко, те са форма за споделяне на проблемите на най-закъсалите държави - главно от южния европейски сектор - с държавите от Севера, които финансово са по-консервативни и производствено са по-рентабилни. Те обичат да се определят като пестеливи държави, което е начин да укоряват "разсипниците", които им искат пари. Най-неотстъпчиви противници на коронаоблигациите са Германия и Нидерландия.
Подновяването на стар спор в още по-притеснителен момент доведе до резултата, който се чу и видя - отправяне на неучтиви думи по адрес на държавни ръководители. На Европейския съвет холандският финансов министър Вопке Хокстра поиска от Еврокомисията да разследва защо финансите на Испания и други страни от Южна Европа, пострадали най-тежко от епидемията, са останали без резерв, а настояват за спасителен финансов пакет от всички в ЕС. Отговорът дойде от португалския премиер Антониу Коща: "Такава реч е отвратителна в рамките на Европейския съюз, и това е думата - от-вра-ти-телна. Изказването показва абсолютна безчувственост и eдна повтаряща се низост, която напълно подкопава това, което представлява духът на Европейския съюз, и която е заплаха за бъдещето на Европейския съюз“.
В такава отровна среда Борисов не може да се надява,
че нечие сърце ще се трогне от чара му. Затова възложи на вицепремиера Томислав Дончев и финансовия министър Владислав Горанов да "изчегъртат" (думата е негова) каквото могат от оставащите еврофондове. Събраха се някакви 400-500 млн. евро. В контрабандата не видя никакъв резерв, въпреки че години наред обясняваше финансовите излишъци в бюджета точно с успешната си борба с нея. Въпросните излишъци се раздаваха на бърза ръка в края на всяка финансова година.
Сега премиерът е мрачен и напоследък не споменава нито дума за иначе многобройните си европейски приятели. "Слушам такива глупости - Европа дава по-малко пари. Не, Европа дава по-малко пари от предишния период, единственото, което разрешава, е на твой риск да вдигаш дълга, да вдигаш дефицита, но затова ще си платиш. Втори път, ако искаш да вземеш от европейските пари, спри дадена програма и я претрансформирай за борба с коронавируса".
И какво излиза - да спрем строителството на магистрали, за да има какво да ядем? Ако направи такъв завой, ще поднови дискусията с БСП за хранителните качества на асфалта. Затова избра по-простото решение - да вдигне дълга. България се засили да търси заеми за 10 млрд. лв., които разбира се, ще легнат върху следващото поколение, защото едва ли това правителство се готви да ги плати до края на мандата си.
