Бях на един фестивал. Далече, далече, като в американски филм. Фестивал първо издание с обещанието, че ще има още. Сигурен съм, че ще има, доколкото познавам двигателя на фестивала - младо момиче на 22 години, Емине Садкъ. Знам кредото й, кредо на истински апостол: "Ако очакваш да монетизираш изкуството си - защо го правиш? Ако искаш да имаш слава - защо го правиш? Очакваш ли да имаш нещо от това, което правиш, или го правиш, защото искаш да дадеш нещо от себе си? Има нещо, което иска да излезе от нас под някаква форма, за да достигне до някой друг. Изкуството е вземане-даване, но не в смисъла на материалното, а на онова, което е във и извън нас едновременно. Най-успешните творци са тези, които не искат нищо в замяна, освен да представят алтернативна версия на реалността."

"В шепите на Демир Баба" - това име бе избрала Емине Садкъ 

за културния празник. Проведе се край град Исперих, близо до село Свещари, където е знаменитата гробница на (предполага се) гетския цар Дромихед. Гетите са тракийско племе, според някои историци сродни на даките. За тях Херодот казва, че били най-мъжествените и справедливи измежду всички траки. Гетската могила е включена в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Там е и Историческо-археологическият резерват "Сборяново" - целият изпълнен с интересни обекти, все още очакващи своите професионални, добре оборудвани със знания и техники, изследователи. Разбира се, гробницата посетих, но за малко, повече престоях при текето на "покровителя" на културните дни (още едно удивително светилище), алианския светец от XVI век Демир Баба, разположено съвсем близо до археологическия парк. И ако паркът е вече "мъртво" място, предоставено на туристите и учените, то текето е действаща светиня, посещавана за късмет и здраве от всякакви етноси, от всякакви вярващи. Този синкретизъм беше и водещият принцип на учредения празник на изкуствата: всякакви културни прояви се случиха в двора на храма и в забележителния комплекс "Свещоливница" в с. Свещари: двама български ембиънт музиканти, Калоян Иванов и Мирян Колев, изпълниха самостоятелно свои концерти всред мистиката на мястото, на другия ден Васко Тосев, единственият действащ дервиш в България, мевлеви, изпълни два дервишки танца, местни ерудити разказаха за Демир Баба, Железния баща и подвизите му, за Борис Илиев - вдъхновяващ краевед, писател, драматург, фолклорист, историк, не по-малък герой и подвижник, събрал легендите за Демир Баба, ученик на Анани Явашев (дядото на Кристо и Анани Явашеви), откривател на древния римски град Абритус. Д-р Анатоли Кънев представи културния комплекс "Свещоливницата" и издаваното от неговото издателство "Гутенберг" списание "Път", поетите Азиз Таш и Денис Нуф четоха свои стихове... Изложби, театър, дискусии спонтанни и организирани - всичко имаше "в шепите", интересно и вдъхновено. И най-важното - млади хора от близо и далеч...    
Разказвам всичко това не за да кажа: "И аз бях там, и аз три дни ядох, пих и се веселих", а за да поставя един въпрос, който смятам за същностен за разгръщането 

на процесите в българската култура 

не само в отделни уплътнени точки от картата на страната - София, Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Стара Загора, Хасково, но и в по малки населени места, където сякаш времето е спряло и "просто няма какво да се случи", както пеят "Тангра". Отдавна се забелязва: културата сякаш се състоява само в София, чат-пат в някои от големите градове и... И толкова. Поне така излиза от телевизионните предавания за култура (прочее, такива почти няма, ако не броим БНТ). Две са причините за подобно късогледство, според мен: първо, в София наистина протичат интензивни културни процеси, събитията се прескачат - всички сме се оплаквали, че се накамарват едно връз друго и понякога ти е трудно да избереш къде да отидеш. Сиреч, дори само в София да гледа камерата, има достатъчно и предостатъчно, за да се запълни съвсем не чак толкова многото отредено време за култура по телевизията. Второто произтича от първото: след като толкова много неща стават, защо човек да се мори и хаби да търчи по ръбовете на родината, спокойно може да си пребивава в студиото, културата сама му идва на крака. И тогава, ако нещо нематериално се прави в не чак толкова централните кътчета на България, то ни се представя само ако е я някоя историческа възстановка, я фолклорен събор. И то не в културно предаване, а най-често в информационен бюлетин за запълване на празнините в емисията...
При това положение обаче картината се изкривява: отворената модерна и глобална култура в столицата срещу затворената патриархална и местническа в провинцията. Тъкмо този размазан фокус позволява на кого ли не да се кахъра заради историческите бутафории и народните носии с гайтани и една българска роза зад ухото, докато всъщност нещата съвсем не са такива: тръгнах с фестивала край Исперих, ще спомена 

и Паламудените празници в Ахтопол, 

където освен всичко друго тече и литературен конкурс, в който участват съвсем не само дебютанти и графомани. В Илинденци пък се случи скулптурният форум "Арт Лабиринт"... С други думи, "покрайнините" български имат своите културни изяви, проблемът е, че по някакъв начин те не намират онова място в централните медии, което им приляга, а това съответно рефлектира върху мотивацията да се подкрепят те от страна на местните власти, ограничава интереса на спонсорите, стопира желанието за участие... Култура и то не само "котловинна", по удачния израз на Цветан Стоянов, се прави не единствено в София, което по някакъв начин е редно да бъде отразявано и зачитано.
Разбира се, има обстоятелства, които затрудняват отбелязването, едно от тях са лошите български пътища и трудният достъп до по-отдалечени места. Няма какво да се лъжем, за културата във всичките й проявления също е нужна инфраструктура, и то не само като точки на създаване, но и като артерии за достигане. Строенето на пътища също е културен акт, нека си спомним римляните. Но само пътища не стигат, трябва да има и къде да се отиде, да си заслужава онова, заради което отиваме. И в тази връзка си мисля, че българските творци са длъжници на малките населени места, за тях сякаш те не съществуват. Но културата е усилие, както казва проф. Цочо Бояджиев, включително за онези, които я правят. Тоест не да се оплакват от липсата на вкус сред гражданите народонаселение, не да обръщат погнусени главата си от "всеобщо преобладаващият чалга вкус", а да сторят необходимото, за да се превърнат и в апостоли на културата.
Впрочем като онова младо момиче Емине Садкъ, с което започна този текст.