Когато парламентът се захвана да преправя Закона за вероизповеданията през май 2018 г. под предлога, че иска да парира проникването на верския екстремизъм у нас, веднага стана ясно, че религиозните институции в България направо ще завият от болка. Първо, основните политически сили – ГЕРБ, БСП и ДПС, предвиждаха държавата да получи широки правомощия да се намесва във вътрешните дела на вероизповеданията, включително да определя кой и при какви условия може да служи в молитвени храмове. Второ, депутатите се готвеха да изменят изцяло принципите, въз основа на които държавната хазна отпуска средства за подпомагане на регистрираните изповедания и да ги задължи да се отчитат за всяка стотинка, която получават. Това беше кошмарна ситуация за духовниците – държавата искаше да наднича и в проповедите им, и в джобовете им.
Е, сега вече могат да дишат спокойно. Изправени пред мощния, обединен фронт на всички вероизповедания у нас, политиците се уплашиха и свиха знамената. Имаха възможност да отложат законодателната промяна, да проведат широк обществен дебат, който да очертае проблемите с религиите у нас и да изведе някакви адекватни решения. Вместо това приеха един половинчат закон, който няма да реши никакви проблеми, но за сметка на това
ще засипе с безотчетни пари
основните вероизповедания в България – православното и мюсюлманското. И го направиха, без изобщо да се допитат до данъкоплатците дали искат да плащат за издръжката на религиозните институции. Това е типична реформа по български – наливаш държавни пари, пък кацата дали има дъно и не се оттича в канала – кой го вълнува!
Първоначалният законопроект на ГЕРБ, БСП и ДПС предвиждаше да бъде забранено финансирането на вероизповеданията от чужбина. За сметка на това се въвеждаше нов модел на субсидията, която им се отпуска ежегодно със Закона за държавния бюджет – размерът й да се определя в зависимост от броя на гражданите, които са се обявили като последователи на съответното вероизповедание при последното национално преброяване през 2011 г. Максимумът й не биваше да надхвърля 15 млн. лв. на вероизповедание. Харченето й трябваше да се контролира от Сметната палата и данъчните. „С предлаганите промени изключително много се засилва контролната роля на държавата, като се предвижда строго регламентирана отчетност, а при установяване на закононарушения в дейностите по финансиране на вероизповеданията веднага ще се сезират компетентните органи... след като държавата осигурява субсидия, то следва да има установен от нейна страна ограничителен режим и засилен контрол върху начина за финансиране на тези религиозни институции”, обясниха вносителите в мотивите към законопроекта.
Реакцията на вероизповеданията
беше светкавична и смайващо единодушна.
Парламентът беше засипан с обвинения, че връща законодателството от ерата на народната република, че не разбира нищо от църковно право и духовни дела, че нарушава вътрешната автономия на религиозните институции и ще отговаря за това пред съда в Страсбург и т.н. На едно и също мнение бяха православни, мюсюлмани, католици, протестанти. Тези нападки в значителна степен бяха оправдани – борбата с екстремизма е предмет на наказателните закони и никой така и не разбра защо трябва за тази цел да се изменя Законът за вероизповеданията (тук трябва да отбележим пълното мълчание на президента Румен Радев, който първи поде тази инициатива, а после, когато духовниците възроптаха, се спотаи). И може би наистина трябваше този злополучен законопроект да бъде оставен настрана, докато не бъде обсъден казусът публично и задълбочено. Политиците обаче се заинатиха и решиха да докарат нещата докрай – просто за да могат да кажат, че са направили опит за реформа в духовната сфера.
Затова и между първо и второ четене фокусът на законопроекта
беше изместен от борбата с екстремизма
към по-щедрото финансиране на основните вероизповедания. Патриотични и общественополезни – така трябваше да изглеждат промените. Това стана с уговорка между ГЕРБ и ДПС (социалистите междувременно бяха изпаднали от заверата, дали по собствено желание или не – това не стана ясно). Двете партии се разбраха да отпаднат всички законодателни предложения, които имаха отношение към първоначалната идея на проекта – ограничаването на религиозния радикализъм. И се съсредоточиха върху регламентирането на държавната субсидия. Запазен беше принципът, че размерът й ще се определя според броя последователи, отчетени при преброяването от 2011 г. Но се прие, че вероизповеданията, към които са заявили принадлежност над 1% от населението, ще получават по 10 лв. на вярващ. Тук влизат само Българската православна църква (БПЦ) и Главното мюфтийство. За православието дори се записа допълнително в закона, че сумата не може да бъде по-малка от 15 млн. лв.
По този начин моделът на държавната субсидия за вероизповеданията претърпя кардинална промяна. Привнесен беше принципът, съгласно който се определя държавното финансиране за парламентарно представените политически сили. Те получават по 11 лв. за всеки получен действителен глас на последните парламентарни избори. Това драстично увеличава размера на средствата, които ще получат двете основни вероизповедания. В бюджета за 2018 г. бяха заложени 5 млн. лв. за всички (!) регистрирани вероизповедания. Сега само БПЦ може да получи по 10 лв. за всеки български гражданин, обявил се за православен християнин – това са 4 374 135 души по данни на Националния статистически институт. С други думи, пределният размер на субсидията за православието може да стигне 44 млн. лв., но не може да падне под 15 млн. лв.
Дали Св. синод ще вземе тавана или минимума, ще зависи от текущите възможности на държавния бюджет, обясниха депутати от ГЕРБ и ДПС. Главното мюфтийство ще получи близо 6 млн. лв. за 577 139 души, обявили се за мюсюлмани. Очевидно е – сумите преди и сега са просто несравними.
А къде е отчетността?
Ами няма такава. Текстовете, предвиждащи проверки от държавните одитори и данъчните, тихомълком отпаднаха под натиска на БПЦ. Остана единствено хилавата и беззъба разпоредба, според която Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет „може да изисква предоставянето на информация под формата на обобщени справки и първични счетоводни документи за доказването на разходи и плащания до размера на предоставените средства към определен момент”. Даже не записаха, че „трябва да изисква”, а минаха само с едно „може”.
Глупостта, която прояви коалицията ГЕРБ-ДПС в случая, просто не може да бъде омаловажавана. Абсурдна е идеята, че принципът на държавното финансиране на партиите може да бъде пренесен ей така при вероизповеданията. Партийната субсидия може да бъде донякъде оправдана, тъй като на избори гражданите правят волеизявление, давайки гласа си за определена политическа сила. Това, че някой се е заявил като православен християнин обаче, изобщо не означава, че иска данъците му да потъват в хазната на БПЦ. Още повече че на преброяването никой не е питал хората дали въобще се идентифицират с дадена религия. Вероятно заради това въпросът за вероизповеданието е този, на който най-много не дават отговор – 21.8% от участвалите в преброяването.
Да не говорим, че финансовото състояние на религиозните институции, в частност на БПЦ, е потънало в мрак и мъгла. Изключително трудно е сдобиването с информация за техните имоти, приходите им от стопанска дейност и църковни услуги, както и за разходите, които извършват. Но какво да говорим, след като
не е съвсем ясен дори правният статут на БПЦ
(на която самата конституция отдава специално положение), а оттам и на кого трябва да се отчита.
Така се случи поредният законодателен парадокс. Това, което започна под лозунга на борбата с религиозния екстремизъм, приключи с налагането на един църковен квазиданък. При това без никакво обществено обсъждане, от което да се добие някаква представа дали българските граждани са съгласни парите им да се харчат по този начин. Но какво друго да очакваме – политиците не пожелаха да се съобразят с волята на хората да се съкратят партийните субсидии, защо да не настанят и вероизповеданията на държавната ясла?
