Степан Поляков е български режисьор, писател и продуцент. Роден е през 1969 г. в Пазарджик. Внук е на руски белогвардеец емигрант, на когото носи името. Снимал е над 25 документални филма. Издал е 8 романа, някои от които - „Нежна Революция Ltd" - за  студентските стачки и Града на истината през 1990-а, "Viva la Revolucion! Куба: 50 години тръстика, пури, смърт“ за революцията на Фидел Кастро и Че Гевара, „Краят на последния Бог“ за управлението на етиопския император Хайле Селасие. Филмите му са награждавани на престижни международни фестивали. Режисьор и продуцент на най-новия 5-сериен филм "Съ Нами Богъ" (Deus Nobiscum) за неразказваната история на Третото българско царство. 

---

- Г-н Поляков, след премиерната прожекция на „Съ нами Богъ“ каква ще бъде по-нататъшната реализация на поредицата? Смятате ли, че филмът ще провокира интерес и в чужбина?

- Ще цитирам Discovery Channel: Definitely a straight up history doc series! В превод: "Определено - истински документален сериал". Очевидно сертификатът е тук. Но не бързаме да продаваме. Това все пак е луксът на независимата продукция. Можем да си позволим да изчакаме. Друг е въпросът, че трябва да обяснявам вкъщи къде са едни малко над 200 хиляди лева. Ние си намерихме парите. От никого не зависим. Надявам се все пак скоро да е ясно накъде отплаваме.

- Дълги години снимахте главно из далечни кътчета по света и отразявахте социални конфликти и екзотични нрави. Кое ви „върна“ в България и ви насочи към нейната история?

- Да, снимал и писал съм от Лаос до Бряг на Слоновата кост и от САЩ до Русия, от Великобритания до Андалусия и Мароко. Има хора, които си броят държавите, в които са кацали. Снимането в чужбина е друг занаят обаче. Това означава да живееш някъде със своя екип, но и с местните хора. И на другия ден си забравил завинаги онези, с които си бил до вчера. А те са ти били верни. Сложен и подъл занаят е снимането навън. Освен всичко често се стряскаш нощем - „Абе това къде беше?“. На сутринта звъниш на изпълнителния продуцент и, срам не срам, питаш. Но ти не си на екскурзия, за други детайли трябва да внимаваш. А България? България е специално място. В Европа ние сме в тройката на най-много запазени и богати антични паметници, наред с Гърция и Италия. Само разходката между Средиземно, Егейско и Черно море може да ти разкрие половината история на човешката цивилизация. Работата на собствен терен, на роден терен, винаги ти открива възможността за по-задълбочен продукт – и като визия, и като сюжет. Все пак в документалното кино не всичко може да бъде предвидено по сценарий.

- Каква вътрешна логика следват представените в лентата исторически събития?

- Възкресението, възходът и падението на Третото българско царство. А днес не е ясно в кое точно живеем.

- Трудно ли се намира финансиране за некомерсиален продукт, какъвто е един документален филм за част от историята на една малка страна?

- Да говорим за пари, така ли? ОК! Ще си кажа всичко сега. Лудница е да финансираш сам подобен проект. Това е страданието на близките ти, на колегите, саможертвата на партньорите... В теб обаче се разлива лепкавият химикал на унижението, когато ти откажат. Или удовлетворението, когато ти повярват. Копитестото упорство, когато са минали две години, а си събрал едва половината бюджет – да се въздържиш и да не се втурнеш да снимаш, за да оправдаеш вече полученото и да си кажеш: „Да ми се махне тоя проект от главата най-накрая“. Денонощните сметки как по-рационално да се справиш, но и о, да! как по-бляскаво, също, да похарчиш бюджета.

- Как успяхте да склоните Симеон Сакскобургготски да играе себе си в поредицата?

- Чул е, че съм добър. Как иначе според вас правнук на Краля Слънце ще се довери на режисьор, изпълзял от тинята на Перловската река? Цар Симеон май харесва нестандартни ходове. Но това ние с вас няма да разберем от него. Как изглежда случката в началото? Стоя една лятна вечер в двора на село, предната вечер съм си забранил да лапам химикалки, нервен съм, но си казвам - Цар Симеон трябва да играе в този филм. И то стана. Така се сбъдват мечти. А защо ми бе мечта? И какъв е символът с неговото участие във филма, за който ние казваме, че е историята на Европа, която не ни беше позволено от Великите сили да разкажем? Негово Величество е последният коронован монарх на България и пряк роднина на английската кралица (първи братовчед), правнук на последния крал на Бурбоните във Франция, както е и пряк роднина с по-голямата част от дворовете на Европа. Някъде през вековете се преплита дори с Александър Първи Български. Но трябва да се колебаеш и да страдаш за това, което искаш в един филм. Царят усети моето страдание и също така страда малко с мен. Но не бе колеблив.

- Разкажете за екипа.

- Главният оператор Момчил Александров и аз решихме с малко фанатизъм, че няма да правим компромис по отношение на техниката. Снимахме през цялото време с кинокамера, не пестихме от осветление и звук. Това директно задраска обаче приличните хотели, самолети от летище до летище и трансфери. Микробус, който ние си карахме и 26 хиляди километра за 30 дни – от Санкт Петербург до Лондон и от Асизи до Дармщат. Визията на Момчил е много бавен разказ през светлината, който те оставя безмълвен от напрежение обаче. Има един китарист с прякор Бавната ръка, номерът е да свириш бавно – музикантите знаят за какво става дума. Режисьорът по монтажа Цветелина Василева влезе в този стил и го надгради. Директорката на продукция Юлия Николова беше часовниковият механизъм в това изключително логистично изпълнение. Нашият "ковчежник" Георги Андреев бе като швейцарски банкер. Композиторът Митко Щерев се впусна цяла година в изучаване на френски, английски, руски барок, византийска класическа музика. Написа над 30 музикални теми. И казва, че това е един от най-важните проекти в живота му. Наскоро издадохме саундтрак с изящните му пиеси. Най-големият поет в този жанр Александър Петров написа текста за финалната песен „Свят“.

- Лично вие по време на проучванията научихте ли нещо ново за Третото българско царство?

- Достъпът ни до почти непристъпни за кинокамери европейски културни светини като дворците Версай, Ермитажа, Петерхоф, Шьонбрун, манастира „Свети Франциск“ в Асизи, „Кобург Пале“ във Виена и къде ли не още се дължи до голяма степен на уважението, което Европа пази към Третото българско царство. За съжаление, не точно към България. Но имаше и всякакви безумни случки по време на пътуването ни, които илюстрират всякакви клишета между нациите в Европа. Чакаме на смрачаване на границата между Румъния и Молдова. Надяваме се да се доберем преди полунощ до столицата Кишинев. Там не сте виждали такива пътища. Бърза помощ кара с 10-12 км на междуградски. Пред нас на гишетата няма никой, но и никой не идва да ни провери документите. Накрая пристига стройна митничарка и ни пита къде отиваме. Обясняваме й, че на другия ден трябва да снимаме в Украйна. Какво снимате, оглежда ни тя в микробуса – ние сме четирима мъже и Юлия. „Някакво порно ли? „Филм за Третото българско царство“, отминавам безвкусната й шега с достойнство. „А-а-а, фашистко порно, значи“, изсмя се тя.

- Какви уроци може да извлечем днес от съдбата на тримата наши владетели, чиято съдба сюжетно обединява серийният филм?

- Никой от тях не умира щастлив. Но с мисълта за България до последния си миг. Александър Български е наричан „Любимото дете на Европа“ от западната преса, цар Фердинанд е най-яркият характер сред всички монарси за своето време в Европа, а синът му Борис се превръща в последна, макар и отчаяна надежда, за спасяване на мира преди Втората световна война. Стандарти за съвременни президенти и премиери в Републиката, а? Съ нами Богъ!