- Г-н Ланджев, казват, че наградите са като самолетните бомби - падат върху най-невинните глави. Вие наскоро получихте наградата "Владимир Башев". Беше ли неочаквана?
- Да, защото не знаех, че съм участвал в конкурса. Моите издатели са пратили книгата ми, за което им благодаря. От години не участвам самоинициативно в нищо такова - да ви кажа честно, и аз не знам защо. По-скоро е някаква смотаност. А и някаква част от мен смята, че от момента, в който съм написал, каквото съм написал, моята работа е свършена - ако някой след това забележи книгите ми, реши да ги номинира, оцени, награди - чудесно, искрено благодарен съм. Признанието наистина ме трогва. Но не мога да кажа, че съм особено амбициозен по отношение на награди - човек не може да седне да пише с мисълта за тях. Така ще се изяде сам. Представете си го само как звучи: "Сега ще седна да напиша най-хубавото си стихотворение, за да спечеля тази награда". Неестествено е.
- Преподавате творческо писане. Какво е най-важното, на което се опитвате да научите вашите студенти?
- Три неща. Едно е минимумът от познания, свързани с формата, техническия инструментариум, който ти е нужен, за да четеш стихове и да пишеш стихове, разбирайки горе-долу за какво става въпрос. Другото са шедьоври, велики образци - какво правят любимите ни автори. Поне за мен това е изключително заразитeлно и неизменно вдъхновяващо. И третото - опитвам се през цялото време да втълпя, че при това занимание става дума за любов. А любовта не е въпрос на избор. Ако обичаш, ще ти проличи, неизбежно е. Поезия се пише с любов към поезията. Иначе защо би се занимавал с такова неблагодарно дело?
- Днес повечето млади (а и не само) мимикрират като личности във виртуалното пространство. Не вреди ли в крайна сметка тази заблуда при сблъсък с действителността?
- В някои отношения виртуалното пространство безспорно помага - свързаност, достъп до ресурси, особено ако го третираш като безкрайна библиотека... Но дотам. Социалните мрежи ни карат да се давим в соса на самодоволството си. Ако е "шервано", значи е вярно, ако е "лайквано", значи е хубаво. Границите между факт и клюка се размиват. Но има и нещо по-дълбоко, личностно, което ми изглежда вече съвсем нездраво. Фейсбук даже не е най-лошият пример, там още се споделят текстове, статии, понякога се прокрадва мисъл... Инстаграм е като някакъв олтар на нарцисизма. Единственото нещо, което правиш, е да качваш снимки, в 99 процента от случаите - на себе си. Ако за момент се дистанцираме от "естествеността" и популярността на това днес - не изглежда ли болно, дори плашещо? Не е трудно да се сетим и че зад мотивацията му стоят немалко болка и неудовлетворение: днес не се харесвам, но ето че има лесен начин, има дрога за моето его - ще кача свои снимки и много хора ще ги харесат. Много хора "ще ме следват" (къде?). И за малко ще се почувствам по-добре, сякаш не ми е толкова празно. Само че продължава да е празно. И по-празно става. Ясно е, че не говоря за хората, които използват Инстаграм професионално, защото работата им е по-свързана с визуалното и т.н. Говоря за масовата причина да сме вътре. За симптома.
- В един ваш текст казвате, че поезията е обратното на книгите за "самопомощ", които ни карат да гледаме само напред и да живеем само сега. Струва ли ви се, че днес има повече книги за самопомощ и по-малко поезия?
- Всеки любител на каквото и да е изкуство е професионален познавач на миналото - той се възхищава на нещо вече създадено, вече казано. Но то не спира да е ново за него. Това минало става част от неговото настояще и бъдеще. В този смисъл хората, които нямат сетиво за изкуството, не са обременени с такова отношение към миналото, към историята на нещо създадено, което обаче ще те вълнува оттук нататък. За тези хора и цялата поезия на света няма да свърши работа, тя ще е нещо, което става наоколо, шум, фон... Все едно да минаваш редовно покрай редки цветя и дървета на път за мола, а на теб да ти е все тая за цветята и дърветата. Няма да ги видиш. Камо ли да се спираш, за да познаваш кое дърво какво е. Та - не, няма по-малко поезия днес, защото имаме цялата поезия на света в телефона си, всички шедьоври са наши. По-скоро ние можем да се запитаме - пука ли ни? На мен ми пука, но аз съм глупав човек в много отношения. Може би в големия еволюционен план хора като мен малко по малко започват да стават излишни. Не владея нито един език за програмиране. Обичам българския език - същия, дето вече го "превеждат", за да е по-ясен на българчетата. Къде съм тръгнал?
- Дисертацията ви, излязла после и като книга, е посветена на Лев Толстой. Какво е неговата личност за вас?
- Най-близкото нещо до духовно пробуждане, което съм преживявал, се случи в имението на граф Лев Николаевич Толстой през пролетта на 2014-а. Видях дома, писалището, градините, гроба му... Това, което наричам пробуждане, започна все пак по-рано, с гмуркането в личността и творчеството му, дневниците, писмата. Вътрешната му битка. Но го усетих като "случка" точно тогава, в Ясна поляна. Нещо в мене се смени - все едно някой ме настрои на друг режим. И нямам предвид, че съм станал "толстоист" - изобщо не. Но погледът ми към живота стана нов заради Толстой. И както обикновено при духовно пробуждане, човек разбира едни банални истини, които не са особено увлекателни за разказване. Например - трябва да се стараеш да си добър човек. Няма да станеш, разбира се, но можеш да се опитваш. Да казваш истината по-често. По Иван Цанев: "По-малко говори и ако можеш - истината само". Ей такива, прости работи... По-късно си дадох сметка какво го е причинило - мащабът при Толстой. Лев Николаевич се занимава с големите неща, ценности, въпроси, те не го стряскат и мачкат, а напротив, мотивират го да се хвърля в тях. Осъзнах, че губя много важни дни и нощи, ядосвайки се за малки, незначителни глупости. А това е пагубно, особено ако човек иска да е свободен, да е артист в истинския смисъл на думата. Ако ще правиш изкуство, трябва да се хвърляш в свръхземните въпроси, които никой век не разреши - за Бог, за живота, за смъртта. За доброто и злото. За любовта. За истината. Не казвам да им отговаряш, но да се потопиш в тях. Защото си тук за кратко. Тая промяна се случи естествено, не съм се насилвал да я правя. Разбира се, понеже съм човек, и то не най-достойният, от време на време пропадам, стигам пак до малкото и ненужното, ядосвам се за глупости и ги върша.
- Какво бъдеще предвиждате за българската поезия през 2020 г.?
- Единственото, което мога да направя за българската поезия, е да пиша повече добри стихотворения и по-малко лоши. Бъдещето й ми е толкова неясно, колкото и бъдещето на България. Знаете ли, България ми прилича на булевард "България" - от едната страна "модерно" строителство, от другата панелки и по средата път към Бояна, към крадците, да им е по-лесно и на тях да слизат до града. Само че зад тях все още си стои нещо по-вечно и красиво - има планина. Това е добрата новина.
