Медия без
политическа реклама

Социалните мрежи ни давят в соса на самодоволството

Ако е "шервано", значи е вярно, ако е "лайквано", значи е хубаво, безпокои се поетът Иван Ланджев

11 Яну. 2020
Иван Ланджев (р. 1986 г.) е поет, есеист, доктор по руска литература (СУ "Св. Климент Охридски"), преподавател. Негови стихове са преведени на 10 езика. Сред книгите му са стихосбирките "По вина на Боби Фишер" (2010), "Ние според мансардата" (2014) - "Wir Mansardenmenschen" (Берлин, 2017) и "Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой" (2017). Последната му стихосбирка "Ти, непрестанна новина" му донесе наградите "Орфеев венец" и "Владимир Башев".
снимка: Емил Л. Георгиев
Иван Ланджев (р. 1986 г.) е поет, есеист, доктор по руска литература (СУ "Св. Климент Охридски"), преподавател. Негови стихове са преведени на 10 езика. Сред книгите му са стихосбирките "По вина на Боби Фишер" (2010), "Ние според мансардата" (2014) - "Wir Mansardenmenschen" (Берлин, 2017) и "Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой" (2017). Последната му стихосбирка "Ти, непрестанна новина" му донесе наградите "Орфеев венец" и "Владимир Башев".

-    Г-н Ланджев, казват, че наградите са като самолетните бомби - падат върху най-невинните глави. Вие наскоро получихте наградата "Владимир Башев". Беше ли неочаквана? 

-    Да, защото не знаех, че съм участвал в конкурса. Моите издатели са пратили книгата ми, за което им благодаря. От години не участвам самоинициативно в нищо такова - да ви кажа честно, и аз не знам защо. По-скоро е някаква смотаност. А и някаква част от мен смята, че от момента, в който съм написал, каквото съм написал, моята работа е свършена - ако някой след това забележи книгите ми, реши да ги номинира, оцени, награди - чудесно, искрено благодарен съм. Признанието наистина ме трогва. Но не мога да кажа, че съм особено амбициозен по отношение на награди - човек не може да седне да пише с мисълта за тях. Така ще се изяде сам. Представете си го само как звучи: "Сега ще седна да напиша най-хубавото си стихотворение, за да спечеля тази награда". Неестествено е.  

-    Преподавате творческо писане. Какво е най-важното, на което се опитвате да научите вашите студенти? 

-    Три неща. Едно е минимумът от познания, свързани с формата, техническия инструментариум, който ти е нужен, за да четеш стихове и да пишеш стихове, разбирайки горе-долу за какво става въпрос. Другото са шедьоври, велики образци - какво правят любимите ни автори. Поне за мен това е изключително заразитeлно и неизменно вдъхновяващо. И третото - опитвам се през цялото време да втълпя, че при това занимание става дума за любов. А любовта не е въпрос на избор. Ако обичаш, ще ти проличи, неизбежно е. Поезия се пише с любов към поезията. Иначе защо би се занимавал с такова неблагодарно дело? 

-    Днес повечето млади (а и не само) мимикрират като личности във виртуалното пространство. Не вреди ли в крайна сметка тази заблуда при сблъсък с действителността? 

-    В някои отношения виртуалното пространство безспорно помага - свързаност, достъп до ресурси, особено ако го третираш като безкрайна библиотека... Но дотам. Социалните мрежи ни карат да се давим в соса на самодоволството си. Ако е "шервано", значи е вярно, ако е "лайквано", значи е хубаво. Границите между факт и клюка се размиват. Но има и нещо по-дълбоко, личностно, което ми изглежда вече съвсем нездраво. Фейсбук даже не е най-лошият пример, там още се споделят текстове, статии, понякога се прокрадва мисъл... Инстаграм е като някакъв олтар на нарцисизма. Единственото нещо, което правиш, е да качваш снимки, в 99 процента от случаите - на себе си. Ако за момент се дистанцираме от "естествеността" и популярността на това днес - не изглежда ли болно, дори плашещо? Не е трудно да се сетим и че зад мотивацията му стоят немалко болка и неудовлетворение: днес не се харесвам, но ето че има лесен начин, има дрога за моето его - ще кача свои снимки и много хора ще ги харесат. Много хора "ще ме следват" (къде?). И за малко ще се почувствам по-добре, сякаш не ми е толкова празно. Само че продължава да е празно. И по-празно става. Ясно е, че не говоря за хората, които използват Инстаграм професионално, защото работата им е по-свързана с визуалното и т.н. Говоря за масовата причина да сме вътре. За симптома. 

-    В един ваш текст казвате, че поезията е обратното на книгите за "самопомощ", които ни карат да гледаме само напред и да живеем само сега. Струва ли ви се, че днес има повече книги за самопомощ и по-малко поезия? 

-    Всеки любител на каквото и да е изкуство е професионален познавач на миналото - той се възхищава на нещо вече създадено, вече казано. Но то не спира да е ново за него. Това минало става част от неговото настояще и бъдеще. В този смисъл хората, които нямат сетиво за изкуството, не са обременени с такова отношение към миналото, към историята на нещо създадено, което обаче ще те вълнува оттук нататък. За тези хора и цялата поезия на света няма да свърши работа, тя ще е нещо, което става наоколо, шум, фон... Все едно да минаваш редовно покрай редки цветя и дървета на път за мола, а на теб да ти е все тая за цветята и дърветата. Няма да ги видиш. Камо ли да се спираш, за да познаваш кое дърво какво е. Та - не, няма по-малко поезия днес, защото имаме цялата поезия на света в телефона си, всички шедьоври са наши. По-скоро ние можем да се запитаме - пука ли ни? На мен ми пука, но аз съм глупав човек в много отношения. Може би в големия еволюционен план хора като мен малко по малко започват да стават излишни. Не владея нито един език за програмиране. Обичам българския  език - същия, дето вече го "превеждат", за да е по-ясен на българчетата. Къде съм тръгнал? 

-    Дисертацията ви, излязла после и като книга, е посветена на Лев Толстой. Какво е неговата личност за вас?

-    Най-близкото нещо до духовно пробуждане, което съм преживявал, се случи в имението на граф Лев Николаевич Толстой през пролетта на 2014-а. Видях дома, писалището, градините, гроба му... Това, което наричам пробуждане, започна все пак по-рано, с гмуркането в личността и творчеството му, дневниците, писмата. Вътрешната му битка. Но го усетих като "случка" точно тогава, в Ясна поляна. Нещо в мене се смени - все едно някой ме настрои на друг режим. И нямам предвид, че съм станал "толстоист" - изобщо не. Но погледът ми към живота стана нов заради Толстой. И както обикновено при духовно пробуждане, човек разбира едни банални истини, които не са особено увлекателни за разказване. Например - трябва да се стараеш да си добър човек. Няма да станеш, разбира се, но можеш да се опитваш. Да казваш истината по-често. По Иван Цанев: "По-малко говори и ако можеш - истината само". Ей такива, прости работи... По-късно си дадох сметка какво го е причинило - мащабът при Толстой. Лев Николаевич се занимава с големите неща, ценности, въпроси, те не го стряскат и мачкат, а напротив, мотивират го да се хвърля в тях. Осъзнах, че губя много важни дни и нощи, ядосвайки се за малки, незначителни глупости. А това е пагубно, особено ако човек иска да е свободен, да е артист в истинския смисъл на думата. Ако ще правиш изкуство, трябва да се хвърляш в свръхземните въпроси, които никой век не разреши - за Бог, за живота, за смъртта. За доброто и злото. За любовта. За истината. Не казвам да им отговаряш, но да се потопиш в тях. Защото си тук за кратко. Тая промяна се случи естествено, не съм се насилвал да я правя. Разбира се, понеже съм човек, и то не най-достойният, от време на време пропадам, стигам пак до малкото и ненужното, ядосвам се за глупости и ги върша. 

-    Какво бъдеще предвиждате за българската поезия през 2020 г.? 

-    Единственото, което мога да направя за българската поезия, е да пиша повече добри стихотворения и по-малко лоши. Бъдещето й ми е толкова неясно, колкото и бъдещето на България. Знаете ли, България ми прилича на булевард "България" - от едната страна "модерно" строителство, от другата панелки и по средата път към Бояна, към крадците, да им е по-лесно и на тях да слизат до града. Само че зад тях все още си стои нещо по-вечно и красиво - има планина. Това е добрата новина. 
 

 

Последвайте ни и в google news бутон

Още по темата