Медиите са най-големият проблем пред независимостта на съдиите. Поне така излиза от изготвените Стандарти за независимост, приети миналата седмица от съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС).
В документа от 42 страници на медиите са посветени приблизително половината. За сравнение - на политическия натиск, който е най-големият проблем на съдебната система заради нейните очевидни зависимости, са посветени само няколко изречения, например за "нецелесъобразната близост между съдии и представители на законодателната и изпълнителната власт, включително и случаи на така нареченото телефонно правосъдие.
Защо са тази свенливост към политиците и хъс срещу журналистите? Отговорът е елементарен: Срещу медиите винаги е лесно да се приложи репресия. С гръмването на вестоносеца на лоши новини проблемите обаче не се решават.
Съдебната система страда от тежка хронична политическа зависимост
още от зората на Прехода. Само че не смее нито да я осветли отвътре, нито да й противодейства. Изборите в съдебната власт са политически определени, избират се удобни хора, а не авторитети. Точно затова никой добросъвестен юрист вече не си и помисля да се кандидатира за ръководен пост в системата. При нагласени избори до медиите стигат анонимно сведения, че им се налага удобен политически кандидат, но никой не смее да застане с името си, защото ще си изпати - или ще бъде наказан дисциплинарно, или ще бъдат уволнени негови близки, работещи в системата.
Съдебната система не успява да се саморегулира, защото негласното правило е да я регулират отвън. Затова предварително се знаят бъдещите ръководители в системата - политиците не се свенят да говорят за тях, а благодарение на избухналите скандали с подслушване до обществото стигат култови и съвсем истински фрази като тази на бивш прокурор: "Не ми се подсмихвай, ти си го избра!". Тези безобразия обаче потъват в тинята на бездействието, безразличието и мълчанието на съдебната система, която не успява да събере енергия и да им се противопостави. Не може да се отрече, че няколко пъти видяхме хора с тоги да излизат на протест и да застават на стълбите на столичната Съдебна палата. Съществуват и няколко съдии, които през годините не се уплашиха да говорят с имената си за тежкия политически натиск в системата. Масата обаче е подчинена на статуквото.
В съдебната система има тежък политически натиск и съдиите добре го знаят. Точно затова е странно, че приемат стандарти, в които дават
препоръки да се ограничава свободата на медиите -
например предлага се да се носи наказателна отговорност за натиск върху съда, упражнен даже с една журналистическа дописка. Освен това се дават препоръки как да се отразяват висящи съдебни дела, чии мнения да се цитират, така че да не се окаже "нападателна намеса върху съдиите и съдебните заседатели". На медиите се намеква да не правят кампании по правни въпроси, защото социалният отзвук може да накара съдиите, "макар и подсъзнателно, да поемат в посока на най-малкото обществено и медийно съпротивление".
Ясно е къде ги стяга обувката магистратите, само че журналистите няма как да си мълчат, когато две съдебни инстанции се произнасят, че дете може да блъсне джип, или когато тежки престъпници биват пускани на свобода при абсолютна яснота, че ще се укрият моментално в чужбина, а болни жени садистично биват държани в ареста за назидание. Както и в много други драстични случаи. Прозрачността в правосъдието е от изключителна важност за обществото и изваждането на бял свят на драстичните случаи не може да се определя като натиск.
Това, което съдиите пропускат, е, че медийният натиск всъщност е политически. Най-едрият издател у нас е политик - действащ депутат от ДПС. В стандартите за независимост този проблем е пропуснат. А всъщност основните оплаквания на съдии от очерняне и клевети са от медиите на депутата. Само че ограниченията и наказанията, които съдиите предлагат спрямо журналистите, няма изобщо да трогнат корпулентния издател и неговите подчинени. Те обаче със сигурност
ще запушат устата на добросъвестната журналистика,
която се съобразява със законите.
Традиционно цензурата и репресията срещу журналисти се маскират като правила, норми за поведение и отразяване, отговорност и т.н. Опити да им се запушат устите се правят от години. Дни преди падането на правителството „Орешарски” преди 4 г. и при продължаващите протести срещу него управляващата тогава БСП пробва да ограничи медийната свобода преди очертаващите се избори чрез промени в Изборния кодекс. Депутатите в 42-рия парламент Мая Манолова, Мартин Захариев и ветеранът Стефан Данаилов внесоха предложение, въвеждащо т.нар. редакционна отговорност. Текстовете изискваха по време на предизборната кампания медиите да могат да публикуват само официална информация, без да носят отговорност за нея, а за останалите публикации да носят редакционна, като не допускат "накърняване на правата и доброто име на другиго, призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността". От мотивите на вносителите ставаше ясно, че журналистите няма да носят отговорност за разгласени сведения и за тяхното съдържание, когато те са получени по официален ред, при точни цитати от официални документи и при точно възпроизвеждане на публични изявления. При цитиране на документи не се допускаха изменения, а новините като информационни факти трябваше да бъдат разграничавани от коментарите към тях. Предложенията доведоха до отрицателни становища на професионални и други организации, като общото мнение бе, че политиците се опитват да превърнат предизборната кампания в период за размяна и огласяване единствено на пиар съобщения. В крайна сметка текстовете не влязоха в Изборния кодекс.
В момента и ГЕРБ е в настъпление. Т. нар. медиен законопроект на депутата от ДПС и крупен издател Делян Пеевски до дни ще е факт. Той ще развърже ръцете на ДАНС, прокуратурата и антикорупционната комисия да правят проверки във всички фирми на собствениците на неудобните на властта медии под предлог, че търсят действителния собственик. Законът вече бе подкрепен без никакъв дебат от всички парламентарни групи във водещата медийна комисия. Той предвижда хиляди собственици на вестници, телевизии, радиа и информационни сайтове да подават купища декларации за обявяване на собствеността под заплаха от огромни глоби.
----------------------------
Ако съдиите не успяват да се защитят в съда, какво да кажат обикновените хора?
Съдиите се жалват, че липсва разбиране в пресата на сложните правни въпроси. "Медиите често атакуват съдебни решения, подкрепят популистки становища и когато политиците се присъединяват към тях, се засилва неблагоприятното влияние върху общественото доверие в съдебната система", пише в стандартите и това отново е половинчато признание, че всъщност политическата власт вреди на съдебната, а не медиите.
Съдиите си противоречат, като признават, че не искат да говорят по делата си, нито по който и да е проблем, но в същото време упрекват медиите, че "създават сред обществото усещане за дистанцираност и капсулираност на съдиите, и макар това възприятие често да е далеч от реалността, то се повтаря в медиите, тъй като съдиите не могат да се защитават, когато са предмет на публична атака или критика". В стандартите им се твърди, че "форма на
неправомерна намеса са и публикации, изказвания
на политици и обществени дейци, мнения на граждани, чрез които се упражнява натиск върху съдии във връзка с постановяване на съдебен акт по висящ процес". Съдиите виждат накърняване и ограничаване на независимостта си дори от "изявления на представители на държавни органи, обществени организации и медии срещу модела на управление, финансиране и дейност на съдебната власт; срещу нормативно регламентирания статут на магистратите и възложената им от закона компетентност". Тук абсурдът е достоен за романите на Оруел. Логиката е изключително сбъркана - ако мненията на гражданите, обществениците и политиците пречеха на независимостта на съда, можем да дадем пример - по време на авторитарния режим 45 години такива мнения липсваха. Независим ли беше тогава съдът? За връщането на тези времена ли мечтаем?
Съюзът на съдиите бързо прозря, че колегите им във ВСС са прекалили, затова се разграничи от предложението натискът върху съда, включително от медии, да се квалифицира като престъпление. И предложи да се помисли за "други ефективни средства за защита в случаите на тенденциозна и злоумишлена критика, основана на изопачаване и/или невярно отразяване на факти". Лансира и идея за "диалог с представители на медиите за
утвърждаване на стандарти по въпросите за границите
между допринасящата за добросъвестното информиране на обществото критика към работата на съдебната власт и злонамерените атаки". Този диалог впрочем прилича на рафинирана цензура - границите на медиите са описани в закона, точно както и за съда. Извънзаконовите уговорки са неприемливи. Ще припомним само как шеф на спецсъда беше изискал журналистите да му пращат дописките, засягащи съда му, за да им редактира заглавията. Бургаски съдия, който осъди медия, й препоръча "по-невинно" заглавие от близо 20 думи, което е абсурд.
Атакуваните в медиите съдии впрочем имат възможност като всички други граждани - оклеветени или обидени, или с увредено реноме, да заведат наказателни и граждански дела в съда. Ако самите съдии не успяват да спечелят делата си в съда срещу тези, които ги очернят несправедливо, какво да кажем за шансовете на обикновените хора?
