Радунци е сюрреалистична приказка. В тоалетната на китната селска гаричка стоят отворена паста за зъби и четка – сигурен знак, че гарата се ползва единствено от началника й. По-нагоре се разположени седем.... панелни блока. В тях живеят тридесетина души. Разположено на жп линията Трявна – Дъбово, малко след връх Кръстец, по критериите на вечността Радунци е село с планински колиби. Само че от индустриалната епоха – с блокове.
Но сюрреалистичната картина не свършва с това. На стотина метра от блоковете, сред дъбова гора, се издига сграда, буквално мастодонт – 15 000 кв. м със зали, кабинети, стаи, парна централа, дърводелна, система за кислород, игрища, съблекални, складове, тераси колкото тристаен апартамент... Отделно двор с оранжерия, лятно кино... Това е белодробен санаториум, строен на етапи в периода 1937 – 1968 г. Някога най-голям на Балканите, днес е безстопанствен (през 2015 г. фалира). Зее празен, изпочупен, грабен, пален,
изтърбушен - буквално изкормен
Крадци и различни видове маниаци рушат, но и пробват няма ли да събудят призрак. В ъгълче се въргаля панама с 80-годишна шевица, недовършена от незнайна девойка; до кафеварка стоят наполовина отпити чаши и отворен пакет кафе. Обитателите са си тръгнали физически, но духът им сякаш - не.
Мистериозната сграда си има пазач. Той наобикаля стаите, залоства вратите, понякога успява да спре пришълците. Заковава прозорците, запушва дупките. Не взема заплата, времето и усилията са за негова сметка. Точно като в сюрреалистичен сън този от никого не назначен човек приема, напътства и изпраща държавни служители, ако случайно дойдат на проверка. Още по-интересното е, че той не е носталгичен старец, който чрез болницата охранява достиженията на живота си. Възможно най-модерен човек е - 41-годишен специалист по уеб програмиране. Програмира с партньори от целия свят и....пази болницата в Радунци.
Казва се Валентин Недков. Дълги години родът му са били служители на болницата, майка му е старша сестра при последно уволнените. Той се ражда в Радунци, ходи на детска градина и първоначално учи там. Животът после го праща на различни места, за да се завърне през 2017 г. До есента на миналата година е имало охрана на болницата. След това тя изчезва. Валентин просто решава, че наченалите безчинства са нередни. И почва да търчи след всяка непозната край сградата кола, стига в същия момент да не е ангажиран професионално. Първоначално съселяни помагат в поправянето на щетите. Но хората си имат и други грижи, упорство до днес проявява единствено той.
„Целта ми е сградата да се използва, да не загине. Ако все пак не може да е отново болница, нека служи на народа. Не да е сборище за наркомани, безделници. Виждам потенциала й - за професионални курсове, школи, летни лагери... Който реши, нека я вземе, но да го направи. Планината е безкрайна, базата огромна, въздухът е кристален. Защо деца да не идват тук? Защо постоянно да стоят пред компютрите?“, казва Валентин.
Самата болница почти през цялото време е летопис на държавен размах. В Царство България поради природните условия Радунци е избрано за санаториум в състезание с други кътчета от България. През социализма се превръща в
уникален комплекс за лечение на костно-ставна туберкулоза
Всичко има в него, дори и преквалификационни центрове за пациентите по машинопис, часовникарство, шивачество (eто откъде е шевицата). Строят се блокове за персонала, в тях се правят детска градина и училище (днешните блокове; именно в тях навремето учи Валентин). През демокрацията обаче нещата тръгват надолу, дружеството трупа загуби. В последните години се сменят синдици, те спорят с Министерството на здравеопазването чия е отговорността за стопанисването. След неуспешни търгове цената на болницата пада около пет пъти (към 400 000 лв. сега с дълговете). А успоредно наистина се случва престъпление. Освен медицински инвентар (до пришествието на вандалите той е в огромни количества),
безпризорни стоят хиляди лични досиета –
здравни на пациенти и професионални на работници. Някои датират от 1956 г. Мухлясват или пришълците ги палят.
Валентин е срещал всякакви натрапници. Ако разбере, че хората нямат лоши намерения (например привлечени от декора фотографи), не им прави проблеми. В другия случай вика полиция. За 8-9 месеца набезите са стотина, при около 40 е търсил МВР, патрулка се отзовава при половината - най-много да състави протокол. Общинската съветничка от Стара Загора Искра Михайлова пък е сезирала всички възможни институции – да се разследва безстопанствеността, да се назначи охрана. Ефект няма – въпреки досиетата, оборудването, набезите... Ето при тази отново сюрреалистична липса на държава още по-сюрреалистично Валентин се превръща в държава.
Единствената реагирала с проверка институция до момента е Комисията за защита на личните данни. Не е известен резултата. Досиетата наистина са толкова много, че за описването им е нужен взвод. „Показах им къде да се настанят, за да си вършат добре работата - стая с масичка, столове, със слънце. Упътих ги и за папките с архивите“, описва с усмивка Валентин срещата с инспекторите. И от РЗИ идвали, но не влезли. Питали го иска ли да е синдик, макар да не отговаря на условията.
Усилията му изглеждат леко наивни, леко маниакални. Като приказен сюжет от гори тилилейски. Но е обратното – покрай работата си Валентин постоянно е в контакт с високообразовани хора. Западните му колеги недоумяват при разказите му. И понеже на други места у нас също има податки за хора като него, налице е нов процес - не стари,
а млади искат да се опази старото
"Какво като е е построено отдавна?! Надолу от тук има римски мост, да го разрушим ли?! Имам вяра, че може да се променят нещата. Щом още се занимавам, значи имам вяра“. Чудя се какъв ли егоистичен мотив може да преследва Валентин? Търся, разпитвам, проверявам... – няма! Вяра е. Вярва, че обществото има нужда от бившия комплекс, че държавата все някога ще се заеме; пази го, преди да е станало късно.
Няколко пъти в разговора Валентин уточнява, че не иска да бъде описван като герой. Обяснява, че постъпва като най-нормален гражданин. Повтаря основното – трябва да спре умопомрачителното нехайство. Да се назначи охрана, а после, дано! се ремонтира покривът, за да не пропада сградата. Далеч съм от мисълта, че е герой. Но знам, че за него трябва да се напише, защото животът му е честен и истински.
