Българската дипломация усърдно се труди на международната арена за разпространението и утвърждаването на демокрацията и човешките права. Такова впечатление поне се опитват да оставят началниците на родното външно министерство. Например, наскоро България беше избрана за член на Съвета по правата на човека (СПЧ) - междуправителствен орган в системата на ООН, който отговаря за „насърчаването и защитата на правата на човека по света и за справяне със ситуации на нарушения в тази област”. „Избирането на страната ни за член на СПЧ е признание за активната й политика в сферата на правата на човека на национално и глобално ниво”, гордо констатираха тогава от МВнР.
В какви случаи се проявява „активната политика” на България в тази област обаче остава пълна загадка. Защото в моментите, в които очакваме нашата държава да надигне глас, когато някъде стандартите за човешки права и демокрация се смазват с подковани ботуши, реакция няма. Напротив, най-често наблюдаваме обичайното снишаване ала Тодор Живков - да изчакаме, за да отмине бурята, сакън да не се наложи да вземаме страна и после да берем ядове.
Вижте какво става около Саудитска Арабия след смъртта на журналиста Джамал Кашоги. Обстоятелствата около случая са просто кошмарни - Кашоги е бил убит в консулско представителство на собствената си страна, при това от нейни агенти, каквито са данните до момента. Престъплението е толкова шокиращо със своята бруталност и наглост, че международната общност, иначе свикнала да толерира авторитарната близкоизточна държава, се принуди да реагира в един глас и да поиска пълно разследване и дори санкции, ако саудитските власти прикриват истината. На тази позиция застанаха Великобритания, Франция, Германия. Дори американският президент Доналд Тръмп, който поддържа изключително добри отношения с Рияд, обвини саудитците, че лъжат.
Къде е България в хора на западните демокрации,
с който иначе неизменно синхронизира своя глас на международната арена? Никаква я няма. Премиерът Борисов, по ирония на съдбата, бе на обиколка в други близкоизточни държави с близък до нулата демократичен рейтинг - първо в Обединените арабски емирства (поредната автокрация с големи запаси от нефт и газ), а после в Египет (чийто президент Абдел Фатах ал Сиси спечели последните избори с 97% одобрение).
Това е поредната стъпка от опитите на българското правителство да развива активна близкоизточна политика - както чрез възстановяване на българското присъствие в арабските държави, с които поддържахме близки отношения преди 10 ноември, така и чрез изграждане на връзки с онези страни, с които такива практически нямахме досега. Затова през април т.г. открихме посолство в ОАЕ. Правителството реши
дипломатическа мисия да отвори врати и в Саудитска Арабия.
Даже и посланик избра - Димитър Абаджиев, бивш десен политик, от години преквалифицирал се на дипломат. „България отдава ключово значение на развитието на отношенията си с Кралство Саудитска Арабия. Между нашите две страни съществува сериозен потенциал за сътрудничество в различни сектори със стратегическа важност. Вие сте наш ценен партньор както по линия на многостранната дипломация, така и в областта на икономиката, инвестициите, сигурността, борбата с тероризма и радикализацията”. Така през февруари 2018 г. нашият външен министър Екатерина Захариева описа двустранните отношения с Рияд след среща с нейния саудитски колега Адел ал Джубейр. Два месеца по-рано Бойко Борисов беше посетил саудитската столица, където се срещна с краля Салман бин Абдулазиз ал Сауд. Стана ясно, че се очаква престолонаследникът Мохамед бин Салман да посети България по покана на премиера. Интересно е дали това ще се случи след глобалния отзвук около убийството на Кашоги. Като нищо може и да дойде, предвид дебелокожието на българската дипломация - Димитър Абаджиев цъфна щастлив на голям инвестиционен форум в Рияд (прословутия "Давос в пустинята"), който бе бойкотиран от западни политици бизнес лидери. Външно министерство побърза да обяви, че Абаджиев е отишъл в лично качество - като че ли има значение, след като има ранг на посланик и като такъв се приема като лице на българската държава навсякъде, където отиде.
Във всеки случай сближаването между София и Рияд през последните две години е очевидно. И тук трябва да се търси
причината за гробното мълчание на българските управляващи
- просто стоят в очакване, че аферата ще заглъхне с времето. Макар че вероятността това да се случи е много малка, съдейки по настойчивостта на турския президент Реджеп Ердоган да я раздуха.
Турция е другият значим пример, в който българската външна политика жертва ценностите, които иначе редовно прокламира за свои водещи принципи. През март т.г. Върховният комисариат по правата на човека към ООН излезе с доклад, в който обяви, че извънредното положение, въведено след проваления пуч, се използва от властите в Анкара, за да бъде задушена всяка форма на критика или несъгласие с правителството.
Едва ли някой у нас се е изненадал от тези констатации. Нито пък от липсата на реакция от страна на българските управляващи. ГЕРБ поддържа близки връзки с Анкара още от първото си правителство, а след началото на бежанската криза Борисов се опитва да ни убеди, че единственият начин да спасим страната си от вълните пришълци, напиращи от юг и изток, е да угаждаме на Ердоган. Дори използва българското председателство на ЕС, за да се опита да помогне на турския президент да оправи своите разкапани отношения с европейските лидери. Отгоре на всичко българската държава
връща обратно на южната ни съседка турски граждани, търсещи убежище
у нас заради репресиите у дома. Това е нещо, което Гърция не направи нито изправена пред имигрантския проблем (далеч по-голям за нея, отколкото за нас), нито след заплахите и демонстрациите на сила от страна на Турция, която настояваше Атина да й върне „пучистите”, намерили закрила на нейна земя.
Да не забравяме и традиционно дружеските отношения на България с Азербайджан. Само през миналата година там поне 25 журналисти и активисти бяха тикнати в затвора след политически мотивирани съдебни процеси, както съобщава Human Rights Watch. През януари 2018 г. Борисов пътува до Баку, където президентът Илхам Алиев (от несменяемата управляваща династия Алиеви) го посрещна със сърдечна прегръдка. В случая не бива да го съдим прекалено строго - Азербайджан е дестинация, която всички български управляващи посещават задължително заради вечната мечта, че някога ще потече природен газ от каспийската държава към България.
С подобни „практични” мотиви българските управляващи водят политиката си спрямо тези и други държави, които открито погазват международните стандарти за демокрация, човешки и граждански права. Поне да бяха взели пример от Доналд Тръмп. Той разкритикува Рияд, но в същото време открито заяви, че няма намерение да разваля мултимилиардните сделки със Саудитска Арабия заради Кашоги. Щом ще развиваме сърдечни отношения с авторитарни държави, поне да не се правим на големи демократи.
