- Притежавате богата биография, бил сте и каскадьор, работили сте с Мариус Донкин, сегашния директор на Народния... Помните ли напрегнати ситуации от този период?

- В първата пиеса "Оптимистична трагедия" имах кратък ръкопашен бой със Стефан Данаилов. На едно от представленията той не се появи навреме и аз се обърнах, за да продължа действията си. С периферното си зрение мярнах ботуш до рамото си и рефлекторно отстъпих малко с автоматична блокада на удара с ръка. В реални ситуации е достатъчно блокиращата ръка само да повдигне крака на опонента и той, ако не е добре трениран, губи равновесие и пада по гръб. Едва си спрях ръката да не се движи нагоре и после му обясних защо не трябва да атакува в гръб, ако не е по сценарий. Той предпочете да включим и такъв вариант в сценария на боя и аз вече си отварях очите на четири.

 - А провали?

- Първият провал, буквален, в театралната ми кариера беше на сцената на МХАТ по време на български театрални дни в Москва. Провалих се от рампата в мазето надолу с главата по време на представление, раздирайки платно, маскирано като дъска. В мазето, за щастие, имаше ремонт и аз увиснах на една ръка на някакво скеле и с офицерска сабя в другата. Всичко стана почти безшумно. Пиесата беше "Иван Кондарев".

- Каскадьорите печелят ли добре?

- В пиесата "Сборен пункт" имах каскада, за която получавах 30 лева на представление за 15 секунди. При десет представления за първия месец се оказах по-добре заплатен от младия Велко Кънев, който играеше почти всеки ден главни роли от по 2-3 часа за 200 лева месечно.

- Издадохте книга с цели седем ваши пиеси. Чужбината стимулира съзиданието, изглежда. Мислите ли за поставянето им?

- Поставянето на пиеса не е само художествен проблем, но и икономически, който за България е централен. Бившият директор на Шуменския театър Илия Раев, с когото израснахме заедно, на въпроса ми колко струва да постави една от моите пиеси отговори след забавяне от една секунда: 10 000. И добави: веднага. Друго - режисьори, които имат финансирането осигурено, се водят от своето кредо и не правят компромиси. Например от много известни режисьори съм получавал отговори от вида: "Не поставям съвременни пиеси, само осъвременявам."; "Не поставям мелодрами и особено харесвам главен герой, когото всички чакат да видят, но той не се появява."; "Можеш да си позволиш да пишеш такъв род пиеси само след като станеш много известен." Имена няма да споменавам, но цитатите са точни.

- Едната ви пиеса се казва "Фокус-бокус"... Прототипи ли са Астор и Тодор Колев в нея?

- Астор и Тодор Колев са прототипи донякъде. Историята няма реална основа, напълно фиктивна е. Фокусите, описани в пиесата, са на Астор. Мнението на фокусника за играта и способностите на актьора съвпада с моето, но, разбира се, без претенции за общовалидност - отразяват как аз съм го видял. Винаги ми е правило впечатление постоянното присъствие в играта му, дори и в най-комични ситуации, на дистанцираност и лека тъга. Според мен рядко качество, по-скоро генетично, отколкото придобито.

- Вие имате сериозна професия, живеете в Америка, а не се отказвате от литературата, тя Ви е като постоянно трънче в петата. Кое ни прави всъщност човеци - точното знание или хуманитарното?

- Човекът си е човек и без образование, поне така би трябвало да се възприема преди всичко от хората с образование. За балансирано възприемане на света около нас и хуманитарната компонента, и "точната" са абсолютно необходими поне в една минимална степен, за да можем нормално да решаваме житейски проблеми.

- Пишете и публицистика доста - какво не Ви харесва в съвременния свят?

- На първо място лакомията у някои хора да имат все повече и повече на всяка цена. Истинската движеща сила от древността и досега за всички войни е причина за мизерно деградиращо съществуване на милиони хора. Съвременният свят в този аспект се отличава от предходните само методологически и има много по-перфиден характер, демонстриран богато с т. нар. хибридна война и особено с нейната информационна компонента.

- И каква е целта на тази перфидност?

- Нейната цел е да убеди обикновения човек, че му правят най-голямо добро, когато му бъркат в джоба. За тези, които не са убедени в това, има други методи.

- Твърдите, че САЩ са на политически, дори на цивилизационен кръстопът. Тръмп ли е причината?

- Президентът Тръмп е само една от най-публичните фигури на един по-скоро хаотичен процес, обхванал целия свят, в който е очевидно, че не могат да се правят що-годе реалистични планове, даже краткосрочни. Ясно е само, че работи правото на силния, а останалите плуват по течението, което си е доста турбулентно.

- Имате практика на педагог. Бъркаме ли нещо с либералния модел, не подготвяме ли добре младите за света, който ги очаква?

- Ще започна с втората част на въпроса. Самото съществуване на държавата зависи най-напред от образователната й политика по отношение на младото поколение, интелектуален, духовен и енергетичен ресурс, независимо от каквито и да са модели. Няма по-сигурен и безкръвен начин да превърнеш една държава в протекторат от този да забатачиш образованието по сегашната българска рецепта. 

- Толкова ли зле ви изглежда?

- Положението е направо катастрофално. За да се убедим в това, не са необходими каквито и да са изследвания. Има примери, които моментално оборват всякакви доказателства на противното. Първият засяга т. нар. елементарна дисциплина в училище. Оказва се, че учителите са в състояние да работят с първите два чина в класната стая. Останалите ученици имат свободата да се занимават главно със своите смартфони и дори да излизат по всяко време и без разрешение да разговарят по тях, за да не пречат на другите. В по-добрите училища се работело с първите три чина. Резултатът от такова обучение ще ни бъде вторият пример: курсове за ограмотяване на студенти в университета. 

- Кой е виновен, либералният модел ли?

- За либералния модел най-напред трябва да се каже, че е в пълен унисон с горния резултат поради фундаменталния упор върху права за сметка на задължения. Принципът парите да следват ученика и студента показва най-ефективна държавна подкрепа именно на правата на ученика за сметка на тези на учителя, който налага задълженията. Безкомпромисната борба на индивида за своите права, на практика както той ги вижда, реалност например в САЩ, създава истеричен характер поради факта, че и най-малка загуба от друг индивид, трениран подобно, се приема като истинска катастрофа. Това са хора, които не са научени как да падат и да стават, не са научени, че загубата в живота е толкова естествена, както и победата. А училището най-напред трябва да учи децата как да "падат" и как да "стават", а после в живота осъзнаването дали си паднал или си станал, е личен проблем. 

- Лесно ли сменихте стереотипите след установяването Ви в САЩ? Каква е разликата при заниманията с наука тук и там? 

- В САЩ науката е бизнес, финансира се адекватно с еднолична  отговорност на най-добрите, в пълна противоположност на практиката у нас - няма пари за наука плюс пълна колективна безотговорност на организирана посредственост. Разликата принципиално е колосална и е безсмислено да се спираме на подробности.
Смяната на стереотипа и дали е необходима и доколко е успешна е индивидуален проблем за всеки, който отива да живее в чужбина за по-дълго време. И пределна гъвкавост, и пределна консервативност са възможности, които могат успешно да работят. За втория случай мога да бъда по-специфичен: ако не можеш да живееш сам, емиграцията не е за теб. Лично аз не виждам нищо изненадващо във факта, че списъкът на мои приятели в България заема поне две страници, а този в САЩ се събира на листче с размери пет на десет сантиметра.