Една от основните задачи на парламента е да прави живота на правителството труден. Но не в смисъл да спъва работата му. А да го държи изкъсо, за да не злоупотребява с властта си и с парите на гражданите; да му търси отговорност, когато се провини. Това е идеята на парламентарния контрол върху изпълнителната власт.
Служебните кабинети, които назначава президентът Румен Радев, обаче се радват на безпрецедентна привилегия – те управляват, без да търпят ограниченията, които депутатският надзор налага на редовните правителства. Представете си само какъв комфорт е това! Взимаш решения, които засягат настоящето, а понякога и бъдещето на нацията (например по отношение на енергетиката), и няма кой да ти каже: Ей, я ела тука да се обясниш какви ги вършиш!
Вярно, в миналото парламентът не вършеше кой знае каква работа в контрола
над правителствата. Епохата „Борисов“, когато на Народното събрание се лепна обидното прозвище „гумен печат“, остана като исторически урок за това колко безполезен може да е слабият парламент. Но поне имаше теоретична възможност парламентарната опозиция да държи сметка на изпълнителната власт. А при служебното управление дори и това липсва.
Е, сега имаме Народно събрание. И какво от това? Няма никакви признаци, че ще се състави редовно правителство. Дори и нещо да се получи, никой не вярва, че ще изтрае дълго във времето. Без правителство обаче отиваме на нови избори, тоест ще се разтури и този парламент. Значи Радев остава начело на държавата. Вероятно за още дълго време. Кой да си помисли, че ще се стигне дотук, след като години наред уверено си обяснявахме, че от президента нищо не зависи. Каква заблуда!
На онези, на които им се нрави идеята за президентска република (като водача на ИТН Слави Трифонов например), настоящото положение сигурно им допада. За всички останали обаче (вероятно мнозинството в страната), които предпочитат републиката ни да остане парламентарна, ситуацията е, меко казано, плашеща. Но политиците няма да обърнат внимание на тези страхове. Всъщност за тях е изгодно
да оставят служебното правителство да управлява страната
Това звучи парадоксално – нали основната цел на всеки политик е да грабне властта за себе си. В друга ситуация това несъмнено би било така. Не и сега. Както се спомена, създаването на управленска коалиция, която да осигури стабилно и продължително управление, изглежда трудно, ако ли не и направо невъзможно. Водещите политически сили се поставиха в такова положение, че за да създадат парламентарно мнозинство, трябва да направят компромиси, които ще ги компрометират жестоко пред поддръжниците им. Хайде, ГЕРБ и ДПС нямат проблем с каквито и да било коалиции. Не е такъв случаят обаче с ПП, ДБ и БСП, които многократно се заклеваха, че няма да се съюзяват на никаква цена с партиите на Бойко Борисов и Ахмед Доган. При това положение новите предсрочни избори изглеждат като най-вероятният сценарий – ако не веднага, то в съвсем близко в бъдеще. Междувременно някой трябва да отговаря за страната. Така излиза, че за политиците служебното правителство е приемлив временен вариант.
Ако нещата наистина се развият така, тогава
за какво им трябва да клатят кабинета на Радев?
Защо Борисов например да подхваща битка с президента, след като той му върши толкова добра работа срещу собствените му опоненти? Вярно, в продължение на 5 години, откакто Радев беше избран, битката помежду им не стихваше и кулминира в призива на президента за гражданска революция срещу кабинета „Борисов 3“. В края на 2021 г. обаче дойде правителството на Кирил Петков, което се оказа еднакво неудобно и за държавния глава, и за вожда на ГЕРБ. Така по неволя двамата враждуващи бивши генерали се оказаха съюзници. А Борисов така смекчи реториката си по отношение на Радев, че човек направо може да забрави, че са били във война в миналото. И сега ПП остава основен враг на ГЕРБ. За какво му е на Борисов да хване Радев на мушката? Нищо драматично не се е променило, за да нарочи президента отново за свой противник.
В същото положение се намира и ДПС. Движението жестоко намрази Радев заради назначението на Бойко Рашков за шеф на МВР и последвалата полицейска кампания срещу търговията с гласове, която засегна партийните структури. Още повече обаче депесарите се озлобиха срещу Кирил Петков, който ги „страхуваше“ с нови санкции срещу депутата бизнесмен от движението Делян Пеевски. Така ДПС, също като ГЕРБ, бързо идентифицира ПП и неговите лидери като по-сериозна заплаха за своите интереси от „Дондуков“ 2.
Странното е, че Кирил Петков и политическият му партньор Асен Василев
също не посягат на служебното правителство
По време на управлението на четворната коалиция отношенията им с Радев бързо и много сериозно се влошиха – първо заради нежеланието на тандема да запази президентските кадри в изпълнителната власт, а впоследствие и поради противоположните им позиции за евентуална военна помощ за Украйна. Сега обаче Петков и Василев гледат изобщо да не споменават държавния глава, а когато им се наложи заради журналистически питания, го коментират максимално неутрално.
Също така предпазливи по отношение на Радев са „Възраждане“ и „Български възход“. Партията на Костадин Костадинов го подкрепи за втори мандат и внимателно заобикаля темите, свързани със служебното правителство, като предпочита да насочва стрелите си към другите политически сили. Що се отнася до Стефан Янев, бившият служебен премиер на Радев, той няма да се измъкне от дебелата сянка на президента, докато открито не се обяви срещу него – а не дава никакви признаци, че има подобно намерение.
Само БСП и ДБ говорят постоянно срещу държавния глава
Мотивите на левицата обаче са изцяло себични – подмолните опити на Радев да свали соцлидера Корнелия Нинова от поста й се възприемат като екзистенциална заплаха от върхушката на „Позитано“ 20. В десницата пък негодуват от нежеланието на служебния кабинет да се противопостави на Москва. За отбелязване е, че ДБ е буквално единствената политическа сила, която предупреждава, че възходът на Радев е заплаха за парламентаризма. Всички други, включително ПП, подминават тази парлива тема.
Очевидно е, че заради конюнктурни политически съображения политиците нямат проблем да пренебрегват дългосрочните последици от президентското управление. Всички очакват избори и тайничко се надяват, че някак парламентарната конфигурация ще се размести в тяхна полза. Междувременно оставят Радев да се превърне в опекун на държавата и да упражнява власт, каквато не би трябвало да има. И не се питат докъде може да стигнем, ако българите свикнат президентът да оглавява правителството.
