Българското общество няма склонност да живее с широко отворени очи. Злободневието затиска значими за поколения хора теми, дори когато действителността предлага болезнен повод за размисъл. Дебатите избухват на периоди с агиткаджийски привкус, което прогонва от тях тихото мнозинство на нормалните хора.
Най-важните изводи, касаещи живота ни,
остават пренебрегнати.
Такава тема е членството на България в НАТО. Въпросът трябва/ше ли да се присъединим към пакта избуява периодично през целия преход. Днешният ден ни дава недвусмислен отговор чрез съвсем истински ужас наблизо – вонният конфликт между Армения и Азербайджан. Но няма кой да го постави в центъра на публичния дебат - политиците са импотентни, интелектуалците - псевдо, агитките не са провокирани да скандират. А той, понеже наистина касае нещо фундаментално, трябва да се изговори на глас: Да, България трябваше да стане член на НАТО; безусловно правилен избор. Отговорът бе премълчаван и при многобройните предишни поводи, което отваря още ниши в бъдеще за един от най-вредните спорове.
Подобна дилема за НАТО изглежда остаряла след 16 години членство, но само на пръв поглед. Видно от социалните мрежи, до днес много българи считат, че България не трябваше да се присъединява. За други пък
членството не носи ползи.
Дилемите са факт, а неоспорими факти ги насърчават – липсата на допитване при кандидатстването, огромни харчове от бюджета за въоръжаване, дрязги с Русия, сервилност на политици спрямо началниците в Брюксел и Вашингтон. Тези настроения са плод и на естествена реакция на антизападничество от „низините”, след като политическият елит единствен извлече материална полза от интегрирането към Запада. Но са и легитимирани от партии чрез искания за напускане - включително и „Воля”, чийто лидер е зам.-председател на парламента днес. Насреща в полемиките няма разум и прагматични аргументи, а кухи декламации за „цивилизационен избор”. В миш-маша убягва главното: принадлежността на България към НАТО цели да решава далеч по-фундаментална задача от злободневните тегоби – да осигурява мир у нас. И пактът се справя до степен, че дори в най-лошите си представи не допускаме нарушаването му. Има обективни предпоставки да подминаваме тези най-важни очевидности -
България живее в безпрецедентен за историята си
70-годишен мир, това състояние води до (д)ефекета на преяждането – разглезени преставаме да го ценим, забравяме, че не е даденост. Отделно народът ни е преобладаващо русофилски, което в сърцевина генерира враждебност към враговете на Русия. Така ролята на НАТО за последните 16 от 70-те години остава неглижирана.
Обективният анализ базиран факти, независимо от филства и фобства, показва, че членството на България е не просто добър избор; той е единственият възможен избор. Другото е като спор да пием или не вода:
Краят на Студената война завари България като част от Варшавския договор. Той гарантираше сигурността на държавата в блоковото противопоставяне. Но войната бе загубена, Договорът се разпадна, фалира и СССР. Единствената колективна форма на сигурност остана НАТО, а насреща му бе Русия на трезвения понякога Елцин. Държава на ръба на Европа и Азия, между християнския и мюсюлманския свят, със значително малцинство и арена на атентати съвсем скоро (покрай Възродителния процес), нямаше друг избор, освен приобщаване към този единствен военен съюз. Приказките, че страната е можела да остане неутрална, са
кръчмарски и нискоинтелигентни.
Но тя и в орбитата на на Русия нямаше как да бъде, дори да желае. До ден днешен такава орбита няма, има буферни държави.
България можеше да бъде нейде в буфера. Но такива страни се раздират от горещи или замразени конфликти. Кръв се лее вътре и по границите им. Не е кино: Молдова се раздели с Приднестровието, Армения и Азербайджан спорят за Нагорни Карабах, Югославия преживя братоубийствена война, Украйна бе разтърсена по-късно. С буферните магарета воюват и атовете – Русия срещу Грузия, НАТО срещу Сърбия. В най-новия член Македония също върлуваха сепаратисти.
Такъв ли живот искаме за България?
Той е точно такъв почти по цялата буферна линия, оформена след разпада на СССР между Русия и САЩ със съюзниците. За държава в средата на „барутния погреб” всичко това е много рисковано. Буферите се създават с единствената цел да не сблъскват пряко големите сили, а да им осигуряват полигон за провокации и експерименти.
Би било твърде оптимистично да се смята, че ролята на НАТО за България ще бъде оценена някога разумно, честно, обективно. Неминуемо членството повлича и недостатъци, свързани основно с разпалването на конфликти от алианса и българската съпричастност. Но за националния интерес най-важен е мирът у нас, а прагматичният анализ е ясен - никой не напада държава членка, нито пък членките воюват помежду си (разпрата между Гърция и Турция пък преди половин век очевидно бе изключение). Разбира се, един ден пактът може да бъде атакуван, той да не отговори и да се разпадне – но това означава световен конфликт с нов световен ред.
Не е задължително да си ястреб, да мразиш Русия
и да раболепничиш пред Запада, за да прозреш, че в рамките на настоящето НАТО е безалтернативният избор. Но българският дебат страда не само от липса на задълбоченост, но е пълен и с хабящи емоции. Дискусиите обикновено минават през призмата на любовта или омразата към Русия, социализма, капитализма. Затова той изключва обективните оценки.
Вследствие на всичко това обаче не просто трябва да се проумее, че през 90-те политическият ни елит взе правилното стратегическо решение за НАТО, макар да не пита народа (такова бе и присъединяването към ЕС). Но трябва и да се каже на висок глас, че всеки политик или обикновен човек, който иска да сме вън, настоява да сме буферна държава. Дали могат да бъдат извинени? Буферните държави пред очите ни разказват нашето печално настояще, с което се разминахме, ако тяхната глупост се бе сбъднала.
Щеше да бъде добре днес, когато арменци и азери проливат кръв, майки изпращат децата си на смърт и човешката същност е поставена на изпитание, българското общество да си направи изводите. Ако мирът не е важен, кое е?
