"Картечницата пее над хълма,
и превръща зелената трева в слама..."

Из песента на Ива Дзаники - "Бял бряг, черен бряг"

Кой, кого и как ръкостиснал във Франция на сбирката на световните лидери по повод столетието от края на Първата световна война и коя лидерка или съпруга как е била облечена, е сигурно занимателно знание. На мен не ми беше занимателно, та пропуснах важни неща. Гледах обаче внимателно кой, как и дали ще се изкаже по един грозен, та чак безобразен казус за политическия морал днес. Макар че това - "политически морал", да ми се вижда кухо съчетание, оксиморон някакъв, та нека го кажем така - морала изобщо. Общочовешкият, народният, божият...
Стогодишнината от приключването (божем) на Световната война, както са я наричали тогава, бе озвучена и от песни. Казвам божем, защото според някои 

тя не е приключила - нито тогава, 

нито сега. Но хубави песни има. В песните се вижда моралът, чрез който човечеството успя да се справи с травмата от няколко десетки милиона убити, осакатени и ошашавени от тази война. Травмата  разтърси зверски тогавашния цивилизован свят и му показа, че да се унищожиш сам не е просто сюжет за фантастика, а реалистично платно с националистически винетки по рамката. Затова "Бял бряг, черен бряг", както пее Ива Дзаники, или "Мъртвият не ми е враг", както написа Димчо Дебелянов, са изваждане на човешкото пред скобата на националното. Това уравнение още търси мястото си в общовалидните математически учебници. Та в тази война европейските държави изтребиха милиони свои войници и граждани в опит да доминират една над друга и да владеят повече колонии. Убеден съм, че нямаше да има победил болшевизъм, нямаше да има Ленин, но и Хитлер, и Аушвиц, па и хубави неща - дори ЕС сигурно нямаше да има без Първата световна война... Макар че съм наясно: историята не борави с предпоставките "какво би, ако не би" и "какво не би, ако би"... Наясно съм, че и Втора война нямаше да има без Първата. Стресът от Първата роди могъщо недоверие у населението към тогавашните лидери, авторитети и ценности, а намачканият фасон на победените роди обидата и реваншизма, роди Втората световна. Двете войни са дърветата, на които е вързана люлката  на тоталитаризма, но те родиха и - колкото и да е трудно да го признаем, социалните придобивки по-късно, и избора на толерантността като принцип на междудържавното и междуличностно съжителство. Родиха лукавия, но приемлив принцип - не мачкай бившия враг, щото ще мечтае за мъст, докато е жив. Не унижавай отделната личност, щото върху нея се зида всеки политически конструкт, всеки обществен просперитет, вкл. твоят. 
Това всъщност е основа на днешния свят и ценностите му, които и ние споделяме. Затова не ми харесва как се ръкостискаха и правиха, че няма нищо, лидерите тези дни, когато им се казаха право в очите ей такива новини: "Журналистът Джамал Кашоги, който критикуваше властите в Рияд, е убит при посещение в генералното консулство на Саудитска Арабия в Истанбул на 2 октомври. Той е 

бил удушен веднага след като е влязъл в консулството, 

след което тялото е било разчленено и унищожено, заяви главният прокурор на Истанбул". Ердоган впрочем също каза, че е предал съответните записи на Макрон, Тръмп, Меркел. 
В замитането на този случай под черджето се крие заплаха за бъдещето, груба грешка. Въпросът не е в абсолютно неприемливото и престъпно убийство, извършено от овластени държавни служители в официална дипломатическа служба. Въпросът е в легитимността на държава, давана й от други, водещи световни сили, и в примера, който остава в политическата памет в бъдеще. Ако си спомняте, френският президент Еманюел Макрон определи като "демагогия" призивите на няколко европейски страни, включително на Германия, да бъдат спрени оръжейните продажби за Саудитска Арабия след убийството на журналиста Джамал Кашоги. "Каква е връзката между оръжейните продажби и убийството на господин Кашоги? Разбирам връзката със случващото се в Йемен, но няма връзка с господин Кашоги", каза Макрон. А президентът Тръмп рече, че все пак сто и няколко милиардна сделка със саудитите няма да бъде жертвана заради Джамал, колкото и да е неприятно случилото се. 
Нека пак кажа - да ти пука за "Пуси Райът" и триченето на кучета в н'ам си кое българско село е израз на свръхчувствителност към изразяването на свободната воля и страданията на всичко живо. Може човек да се вслуша в такъв подход, да се опита да погледне с други очи на традицията и политиката. Обаче да заметеш под черджето на дебелата далавера останките на зверски убит от собствената си държава журналист 

е мигновена девалвация на авторитети

Точно както девалвираха авторитети поради Първата световна. Този подход - кинтите като висша целесъобразност във всяка политика прави високите призиви - за чест, толерантност, права на човека и автономия на личността не повече от бръмчене на муха, рамка на картина с орнаменти от благи религиозни пожелания. 
А самата картина - все същото. Картечница от едната страна, торба с пари - от другата.