Най-важният отговор, който френският президент Еманюел Макрон очакваше на безпрецедентното си обръщение към всички граждани на ЕС, беше този от Берлин. Но най-вероятно не му е харесал. Първо, защото дойде от ниска топка – от партийна лидерка вместо от канцлерката. Въпреки че Анегрет Крамп-Каренбауер наследи Ангела Меркел на лидерския пост в Християндемократическия съюз (ХДС), все още най-голямата политическа сила в Германия, това не променя факта, че тя все още е само партийна лидерка. Друг проблем е, че отговорът стесни значително аудиторията – Макроновото послание беше разпратено на всичките 24 официални езика на ЕС през подбрани национални медии във всичките 28 страни членки и в социалните мрежи, тоест до всички европейски граждани. Отговорът на г-жа Крамп-Каренбауер е преведен само на пет езика – френски, испански, италиански, полски и английски – и беше публикуван само в едно, при това германско издание - „Велт ам Зонтаг“. Това вероятно е по-малък проблем за самия Макрон, за когото в крайна сметка е важно какво бъдеще вижда Берлин за ЕС и едва ли го вълнува до колко точно граждани е стигнал берлинският отговор. Проблем е обаче за нас, защото изпраща неприятно послание – на вероятната бъдеща канцлерка на Германия интересите й се простират до Франция, Италия, Испания, Полша и Великобритания (да, страната е спомената в отговора й като потенциал за бъдещо сътрудничество след напускането й).
ЕС на партиите, не на нациите
Фактът, че на Макроновата визия отговаря партийна лидерка, силно олекотява разговора за бъдещето на ЕС и го вкарва в чисто партийни граници. И това, струва ми се, е най-големият проблем на германския отговор. Много по-голям от пълната липса на амбиция в отговора на Анегрет Крамп-Каренбауер, остарялото й виждане за света и най-вече за Европа, непоследователното и дори на моменти противоречиво разглеждане на най-големите предизвикателства пред съюза. Проблем е, защото вкарва жизненоважния дебат за бъдещето на Европа в тесни партийни граници, което подчертава течащата от известно време в ЕС борба за оцеляване на партийните мастодонти на всяка цена. Лидерката на германските християндемократи е съгласна както с диагнозата на Макрон, така и с някои от идеите му, но всъщност между нейната визия и Макроновата зее огромна пропаст, която може да се установи не в самото съдържание на текста, а в употребата на конкретни думи и словосъчетания.
Тя заявява, че е против „европейска супердържава“, като самата употреба на думата разкрива приближаване към най-яростните евроскептици начело с бризходърите на Найджъл Фараж, националистите на Марин льо Пен и други, които плашат избирателите си със загуба на национален суверенитет и предстояща окупация от страна на Брюксел. Нещо повече, Анегрет Крамп-Каренбауер заявява също, че целта е Европа на суверенните страни членки, което е малко по-напудрен вариант на Европа на нациите – дълбоко остарял и вече крайно националистичен възглед, проповядван освен от Марин льо Пен, също и от Виктор Орбан. И няма как да бъде иначе, ако се съди по дългогодишната подкрепа на германските християндемократи за Виктор Орбан, както и поддържането на кандидатурата на Манфред Вебер за водещ кандидат на ЕНП за шеф на Европейската комисия, който е готов
да продаде и последната европейска ценност само и само да седне в креслото на Юнкер
на 13-ия етаж в сградата Барлемон в Брюксел. Госпожа Крамп-Каренбауер многократно е заявявала подкрепата си за г-н Вебер, тоест тя няма проблем с неговите политически възгледи и приятели, което се и потвърждава по-нататък в отговора й.
Всичко това навява на мисълта, че тези политици имат по-скоро визия за Европа на партиите, а не на нациите, тъй като във все повече и повече страни членки, управлявани от правителства на ЕНП или коалиции, водени от ЕНП партии, опозицията губи почва или направо изчезва, политическата сцена се фрагментира, а партиите на ЕНП доминират. Явно за да не бъде обвинена в този най-голям европейски грях, лидерката на ХДС е отделила специално място в отговора си на „Централна и Източна Европа“, като заявява, че основните ценности и принципи на ЕС не подлежат на преговори. По-нататък обаче тя пише нещо, което притеснява: „Ако имаме куража сега да говорим конкретно за промени в Европейските договори, нито "брюкселският елит", нито "западният елит" или предполагаемият "проевропейски елит" трябва да останат в силозите си. Само ще спечелим демократична легитимност за нашата нова Европа, ако включим всички“. Изненадващо е, че Анегрет Крамп-Каренбауер изобщо споменава промени в договорите, а става плашещо, когато се види в какъв контекст го казва. От формулировката й става ясно, че тя признава дори и най-крайните, антилиберални гледни точки за легитимни възгледи, които трябва да бъдат взети предвид във формирането на визията за „нашата Европа“, тоест при реформирането на европейските договори.
Тези разсъждения на водачката на германските християндемократи разкриват посоката, в която тя смята да води партията, а оттам и Германия, и това е голям проблем за Еманюел Макрон и неговата съвременна визия за Европа и света. Една националистична, тесногръда, заключена в XX век Германия, която отваря кутията на антилибералните възгледи в името на „повече демократична легитимност“, е опасност не просто за френско-германския мотор, но и за целия ЕС. Нещо повече, докато говори за основните европейски постижения като демокрацията, върховенството на закона, социалната пазарна икономика, парламентаризма и индивидуалните свободи с въпросителна, Крамп-Каренбауер няма никакви въпроси относно политиката на ЕС спрямо исляма. Тя говори за несъвместимостта на тази религия с „нашите идеи за отворено общество“ и призовава за специално европейско обучение на имамите в ЕС в духа на Просвещението и толерантността.
Зад тези й думи отново прозира образът на Виктор Орбан
и опасността от ислямизиране на континента, с която той плаши унгарците. Прозират и възгледите на Манфред Вебер за християнската природа на Европа. Възглед, който е дълбоко спорен, защото поставя под въпрос европейското наследство, а то е комбинация от исляма, православието, католицизма и протестантството. Превръщането на исляма отново в европейския „значителен друг“ връща Европа назад във времето, стеснява я и я отдалечава от концепцията за „силна Европа“, за каквато иначе говори г-жа Крамп-Каренбауер.
Тя, както и повечето национал-популисти, не разбира, че силна Европа и Европа на суверенните държави, тоест на нациите, са взаимно изключващи се понятия. Европа не може да бъде силна, ако се предвижда да продължи да се управлява едновременно чрез междуправителствения подход (тоест договорки между правителствата) и общностния (европейско законодателство), както иска Крамп-Каренбауер. Нещо повече, тя е поредната представителка на онези късогледи национални политици, които се опитват да предложат национални решения на европейски, а все по-често и глобални проблеми, или с други думи, опитват се да извадят яйцата от омлета.
Някои анализатори и журналисти казват, че Анегрет Крамп-Каренбауер е всъщност продължение на политиката на Меркел. Трудно може да се намерят доказателства за това във визията й за Европа. Ангела Меркел не беше никак амбициозна, нито имаше кой знае каква визия, но вярваше в Европа и реагираше правилно, макар и понякога късно. Недостатъкът на Меркел е, че страда от прекомерна предпазливост и чака обстоятелствата да я принудят. Независимо от това, тя вярваше в екипния принцип в европейската политика, въпреки че доста често отстояваше междуправителствения подход, но под натиск подкрепяше общностния. Анегрет Крамп-Каренбауер не изглежда неин последовател. Ангела Меркел правеше всичко възможно да запази крехката къща от карти, каквато е ЕС, но изглежда, че наследничката й е решила да включи на заден. Тя не само че не предлага никакви смислени идеи, но и отваря вратата към онова мрачно минало на Европа, което ни докара до взаимно изтребление. Краят на отговора й обобщава всичко: „Трябва уверено да се заловим за работа, вместо да се оставяме плашливо да ни попречат постоянните ни тревожни въпроси за "популистите". Очевидно тя не вижда проблем в популизма. Подобно послание, идващо от Германия, би трябвало сериозно да ни плаши.
