Площадът в Лозница е широк, септемврийското слънце хвърля отблясъци върху него. В единия му край лъчите играят върху бронзова фигура. Хора се спират и я снимат. Това е паметникът на Пенчо Кубадински, който за разлика от ведрото настроение наоколо предизвика ярост в обществени среди извън градчето.
Историята на самия паметник е тривиална за родните политически нрави. Преди малко повече от година хора от Лозница и региона решават да почетат видния комунистически функционер по случай 100-годишнината от раждането му. Той е техен съгражданин. Сформиран е инициативен комитет, събират се пари, тече организация. Общинският съвет единодушно се съгласява и помага в начинанието. Паметникът – бронзов бюст върху постамент – е сложен в началото на август с идеята да бъде официално открит на 6 септември. Научили, разградски интелектуалци се възпротивяват, столични организират подписка, настава шумно възмущение. ДПС, които управляват общината с кмет и две трети от съветниците (другите са на ГЕРБ), внезапно започват да осъзнават колко лоша е идеята…. Малко преди тях лично лидерът им Мустафа Карадайъ се е произнесъл отрицателно пред журналисти. Следват две внезапни общински сесии,
паметникът е забранен, покриват го с найлон
В Деня на Съединението обаче към 300 души се събират и тържествено го откриват. Сега хем е забранен, хем си стои свободно с положени венци, само срамежлива полицейска лента отзад говори за смут.
Двете гледни точки към паметника са ясни. “Комунистически сатрап”, сред най-близките на Живков, идеолог на Възродителния процес, престъпният стар режим следва да бъде безмилостно осъден; ДПС и ГЕРБ въртят пошли игри на местна почва – това е мнението “против”. Гледната точка “за” гласи, че лично под ръководството на Кубадински Лозница от “генгерлик” се превръща в благоустроено селище, изграждат се пътища, заводи, напояване, районът разцъфтява; паметта следва да съхранява доброто. Извън препирните обективен факт е, че до днес Кубадински е тачен от страшно много хора в района, вкл. мюсюлмани, които са внушително мнозинство сред населението. Те не вярват “бай Пенчо” да е участвал в преименуването и с умиление си спомнят как е отраснал сред тях, говорил прекрасно турски, влизал в одаи, джамии, половината му приятели са мюсюлмани… Всъщност на името на Кубадински в Лозница е кръстена улица, сложена е паметна плоча, а през 2002 г. страсти подобни на днешните са пречка да бъде посмъртно обявен за почетен гражданин.
Има нещо по-дълбоко и много по-интересно обаче от сагата със самия паметник. То е отношението на българските мюсюлмани към периода на социализма. Като жертви на Възродителния процес то би трябвало да е възможно най-отрицателно. Каква по-голяма рана? Но отношението към социализма, съпоставено с “демокрацията”, е възможно най-положително. Именно върху тази почва никнат паметници – на Кубадински в Лозница, на генерала от ДС Атанас Семерджиев във Велинград... Известно е, че масово българските граждани изпитват носталгия към официално отреченото време. Но истински дълбоката тема е защо дори българските мюсюлмани изпитват носталгията. Отговорите им обясняват много неща. Всеки, който се гневи на миналото и паметниците му, трябва да се изправи пред по-трудната задача – да даде оценка на настоящето през очите на хората, които ги вдигат.
Село Манастирци е на 5 км от Лозница. Почти всички от около 200-те жители са българи мохамедани. Коренът им е от Разлог, Якоруда, Родопите – преселени са и три пъти преименувани. Кой, ако не те, трябва да бъдат гневни на социализма? Нищо такова. “Абе, какво да ти кажа… Свобода има днес, ама работа няма. Народът гладува, бяга по чужбина.
Майка, баща, старци – умират сами,
няма кой да ги наглежда. Младите отиват за парче хляб да берат малини и ягоди в чужбина. Аз работих 19 години в завода за стоманена арматура в Лозница, сега няма нищо там, събориха го”. Думите са на 73-годишният Сали Мельов. Ами преименуването? “Туй не бе хубаво, но само таз бе грешката. Сега е по-зле”, отсича бай Сали.
На главната селска улица той се разминава с доста хора. Те отиват в кметството, защото е петък, а това е ден за задоволяване на жизнена потребност в Манастирци - идва лекар и хората се преглеждат. “През комунизма бе по-хубаво от днес”, казва 49-годишната Хава Мусова. Сафер Близнак, една година по-възрастна, придружавана от момиченце, споделя: “Ще го търсим Тодор Живков, ама няма да го намерим. Малки бяха заплатите тогава, но имаше работа. Сега хората са безработни, всички са по чужбина. Много са нередните неща днес, но нищо не може да направим. Детските надбавки не са дават например… Незряща първа група съм, с пенсийката се издържам, момиченцето ми е 6-и клас, тя ми помага. Така стоят нещата на село. Кой е здрав по-намира работа, ама кой не е…”. 65-годишният Мехмед също говори с болка за днешния ден: “Пенсионираш се на 65-67 години, мизерна пенсия вземаш, за хапчета 100 лева даваш… От Тодор Живков не може да се оплачим”.
А бай Юсуф Джевалов е толкова стар, че годините си не помни. Но други работи помни: “При Пенчо Попадински бе живот! (Точно така изговаря името няколко пъти – бел. авт)… При Тодор Живков живот убав!… 90-години направих, от 75-та съм в селото.. Земя дадоха тогава”. До 1975 г. бай Юсуф е живял в Якоруда, където също разполагал със земя. На въпроса защо е бил преселен мълчи, само се усмихва. А за Възродителния процес оневинява Живков – “Абе, те други хора го направиха. И други държави…”
80-годишната Емине Мяхова се е казвала принудително Емилия. Но и тя си спомня с добро: “През комунизма беше живот”. Ами имената все пак? “Миналото – минало”, отсича. Други нейни съселяни не искат да говорят за Възродителния процес. “Не разбирам”, е отговорът. Но при съпоставката “социализъм или демокрация” разбират много неща: “По-убаво беше тогава. Сега те е страх да излезеш, колко убийства стават!... И никой не прави забележка за тези убийства, никой нищо не му прави на убиеца”, казва 64-годишната Атидже. “Жена ми сега бере грозде във Франция. 110 евро на ден взема, 100 чисто… А тук 25 лв. на ден... Е, за какво става дума? Няма икономика тук, нищо няма”, намесва се съселянин. Кметът Мехмед Кьоров (роден 1970 г.) добавя: “Преди 3-4 години тук имаше към 250 крави, всяко семейство гледаше 5-6, обработваше по малко земя за животните. Сега са останали 6-7 животни общо. Младите избягаха в чужбина. Няма как да е иначе, цената на млякото от 20 години стои една и съща. Животновъдството бе съсипано”. Така става ясно, че в Манастирци
има упадък не само след 1989 г., но и нов
през последните няколко години. За кмета е ясно защо хората тачат социализма и преглъщат някак нещастията с имената. “Просто народът е живял по-добре, отколкото в момента. Не знам дали има друг ръководител като Живков, който народът ще си спомня 30-40 по-късно”.
Специално за Пенчо Кубадински мненията в Лозница и района са следните: “Помним го с добро, защо следва да отричаме доброто?”; “Тука всичко, което виждаш в Лозница – сгради, площади – той го е построил. Всичко се дължи на него”; “Туй, дето той го направи, сегашните не могат да го боядисат. Искат да го развалят, ама и да го развалят не могат, здраво е”; “Превърна Лозница в рай, наистина рай – заводи, производства, селскостопански дворове…”; “Той доведе хора от Родопите, защото тук имаше обезлюдяване, нямаше кой да работи. За да се развива региона, трябваха хора”; “Нека за Възродителния процес всеки бъди осъден според постъпките си. Но Кубадински не е виновен”. Стефан Пенев, бивш председател на местното АПК и първи секретар на общинския комитет на БКП, днес арендатор, казва, че по време на Възродителния процес Кубадински е споделял пред него: “Това, което става днес, е най-голямата грешка в историята на партията”. Има и противоположно мнение, изрази го един човек от двадесетина запитани: “Историята не се познава, нарочно така е преподавана.
Светът върви напред, ние с комунистически паметници се занимаваме
ДПС е казионна партия, всичко се държи от нея, затова става така. Какви успехи през комунизма, малко преди Втората световна война България е била в челото по редица показатели?! Ама един като мен да мисли няма да намериш тук, всички смятат, че на Кубадински дължат всичко. Сякаш от джоба си го е направил”. Думите са на 51-годишният Денчо Русев, историк по образование, земеделец по поминък. Добавя, че трябва да се чете повече, като например блога на Иво Инджев. След малко той и Вехби Османлъ (два мандата кмет на Лозница около 2000 г.) провеждат ожесточен спор. Според Русев при наличието на закон, осъждащ комунизма, е абсурдно да се вдига паметник на Кубадински. Той смята, че днешното българско дередже е следствие на комунизма. Старият кмет обаче казва, че Кубадински не е осъждан за нищо. И относно дереджето сочи с пръст тротоар пред него – положен бил 2-3 години, но вече нагънат; а слънчевият площад, построеното от Кубадински, не помръдва.
Така или иначе, по-важната тема е отношението на мюсюлманите към времето до 10 ноември 1989 г. Да се обобщава не бива, но мненията в Лозница са показателни за цялата страна. През 2014 г. социологическата агенция “Галъп” отчита, че 53-54% от българските турци и българските мохамедани имат положителна оценка за стария период, като стойностите са леко по-високи спрямо етническите българи и българите християни. В различни нюанси оценката е срещана и в проучвания на социалния изследовател Антонина Желязкова. Може да се каже, че науката отдавна е “засякла” парадоксално на пръв поглед отношение на значителна част от мюсюлманите към времето на социализма. Но на втори поглед няма парадокс. Именно тази гледна точка, присъда за днешния ден, е ключът за произнасяне към миналото. И е добре, когато темата се пренася в медийния и политически дебат, да се отчитат дълбоките процеси, които текат в народностното съзнание.
ЕКСПЕРТНО МНЕНИЕ
“Най-симпатизиращи на Тодор Живков и на онзи период са ромите, особено по-старите на възраст между 50 и 80 годишна възраст, които помнят добре, учили и работили са в този период” - казва Антонина Желязкова - “На терен в община Руен в селата, макар и отделени в ромска махала, къщите са спретнати, хубави. Разказите са, че хората са имали работа тогава и са построили тези домове, децата са ходели в селското училище. Нежни думи се чуват – “бай Тошо”, “Тошето” и т.н. Всичко това им е помогнало да се справят и в преходния период. И на други места е така. Мои курсисти роми също са ми разказвали, че живеят нормално, интегрирано и са стигнали до различни квалификационни програми след средното образование благодарение на това, че бабите и дядовците, родителите са успели да изградят сравнително стабилен бит през соца.
Турците имат сложно отношение, защото стабилният поминък, който са имали по селата и в градовете се преплита с разказите им за нещастията, които са преживели по време на Възродителния процес. Непременно изтъкват в селата в Ардино например, какви стопанства е имало, колко много глави добитък и т.н., а след това е настъпила разсипия. Говорят за училищата, детските градини, възможността децата да продължават образованието си в техникуми и гимназии в близките градове, придобиването на професии и т.н. Осигурена работа, особено скъпо платена в мините... Някои дори оневиняват Тодор Живков за насилията и казват, че той е бил далече, може да не знаел, и търсят вина в местните и своите активисти, които са издевателствали. Алтернативата с Турция ги накара да позабравят хубостта на соца, но напоследък отново са се затворили, защото не са много наясно какво става там. Турция вече не е алтернатива за тях.
Помаците са най-въздържани. Те по принцип не се доверяват на държавата, все едно кой управлява. Чувстват се постоянно застрашени и са убедени, че трябва да се справят сами с проблемите, да разчитат само на своята общност. Най-много са патили от различните режими."
