Quantcast
За нас, мирните жители, е руска рулетка какъв взвод ще ни завладее | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

За нас, мирните жители, е руска рулетка какъв взвод ще ни завладее

Репортаж за ранените, убитите и оцелелите в Буча
 EPA/BGNES
На 14 март руснаците отварят зелен коридор и голяма част от жителите на Буча се евакуират. Остават около 10 000. От тях оцеляват живеещите в крайните квартали. Снимката е от 5 април - раздават храна на оцелелите.

- Коя дата сме днес?

- Седмият ден от войната. 

След 24 февруари в болницата в Буча така са отбелязвали дните. Броенето започва, когато там е избухнала първата ракета. 23-годишната Анастасия е интернист, първа година работа в родилен дом 24 в Киев. Не успява да отиде за операция в столицата и прекарва 14 дни в триетажната болница в Буча. Нахлуването в 40-хилядното градче тя нарича "времето, в което Украйна се предаде на Русия". 

"Първия ден, в който седях в мазето на дома ни в Буча, слушах изстрелите и ракетите, реших - аз съм лекар, нужна съм на хората. Майка ме молеше на колене да не отивам. Баща ми плачеше, но ме пусна: "Ти си моята гордост". Анастасия отива в приемното отделение на болницата и казва, че е готова да работи. Същата вечер на конвейер им карат украински военни - поне 70 души. Свикнала да работи в родилно отделение, на Анастасия се налага в крачка да стане травматолог и хирург. 

"Украинските войници след няколко дни отидоха да воюват отново. Сред ранените имаше и двама-трима руснаци. Тогава още спазвахме правилото на "неутралната територия" и лекувахме всички. Раните на руснаците не бяха тежки, лекувахме ги и ги предавахме на украинските военни. Те мълчаха почти през цялото време. Споменаваха само че са ги излъгали, че не са знаели къде са ги пратили, казали им, че е спецоперация, не знаели, че са в Украйна. На третия не издържахме - хайде, измисли нещо друго. В началото нямахме цивилни пациенти. След това докараха първата жителка с разкъсано бедро. И след това всеки ден по 15-20 ранени. В тези дни Анастасия водела дневник. "Събуждаш се преди будилника, когато още от входа чуваш линейката или просто ранен човек, който е дошъл сам. Ставаш. Слагаш ръкавици и маска. Проверяваш стетоскопа на шията ти ли е,  катетърът - в джоба ли е, кровоспиращата лента...А в главата ти само: Хайде да почваме!"

Точката на пречупване за Анастасия е, когато на 2 март докарват 4-годишната Катя от Гостомел, ранена в главата. "Тогава осъзнахме, че повече не можем да приемаме руснаци в болницата. Това беше всеобщ колапс. Гледах отново и отново телцето и в главата ми се въртяха думите на рашистите, че те по мирни хора не стрелят, още по-малко по деца...И от мъглата ми изникват думите на хирурга: Настя, това е дете, подай жълтата лента за спиране на кръвоизлива!"

Лекарката разказва, че семейството на Катя се опитало да напусне града. Майка й шофирала, момичето - на задната седалка. Тогава колата е улучена от снаряд, майката умира, осколки засягат детето. 

"Осколка имаше в черепа й, по тялото и рани. Тук операцията й направи неврохирург, много се надявахме да я транспортираме до Киев, но руските военни не позволиха. Катя не можеше да говори, само кимаше. Питах я - искаш ли играчка? Кима. Котенце? Не. Кученце? Не. Пони? Да. - Хората от Буча й донесоха шест лилави понита. 

 

"Мога да ти покажа дете без ръце"

 

На другия ден в болницата пристигат четирима руски военни - единият е връстник на Анастасия. "Двайсет секунди се гледахме, шокирани, питахме се само с очи - Какво правиш тук? - А ти защо си тук? Да изтръпнеш от този поглед.

По думите й, военните имали сведения, че в болницата има руски войници - но те вече били отведени от украинските спецслужби като пленници. "Военните тръгнаха на оглед из стаите с бременните и децата, ние им разрешихме. Украинците им казали да мълчат, да не почнат да ругаят руснаците". 

Един от руските войници, спомня си Анастасия, беше момче на 20. "Влезе в кабинета, аз след него. Седнах зад бюрото, той срещу мен. Мълчахме 30 секунди. Той улови погледа ми, закри оръжието с ръката си. Кимнах - разбрах, че няма да стреля. Той проговори: "Разбирате, че ние по мирни хора не стреляме. Нямаме такова оръжие. Ранените, които видях тук...Не ние сме ги ранили. Четвърти ден живея втори живот. Вие също ни притискате". Седя и мисля - но вие не дойдохте тук като туристи, а с оръжие. Той все се опитваше да ме разубеди, а аз - "мога да те заведа да видиш дете без ръце, лежи в безсъзнание." Той млъкна и си тръгна. Повече руснаци в болницата не са ходили. 

Главният лекар казал на медиците, че всичко зависи от командира на конкретното подразделение. "Ако може, така да се каже, на нас ни провървя. Дойдоха и не разстреляха лекарите. А в друг район на Буча, отвъд жп линията - убийства, разстрели, изнасилвания, защото там командвал друг командир на взвод", разказва Анастасия. 

"В болницата бях 2 седмици без контакт със света. А после приятелките ми разказаха за жестоки групи руснаци - отвъд жп линията, на левия бряг. Там са станали най-много убийства и разстрели. Според слуховете, там са били кадировците".

Анастасия се сеща как един военен в болницата й разказал, че обикновените войници и кадировците се ненавиждали, че обичайно пускали чеченците в атака, от което те се озлобявали, а за мирните жители е рулетка - какъв взвод ще им се падне. 

На другия ден в болницата докарали 12-годишната Соня. И нейната майка загинала. Соня постоянно я викала. Ампутирали й ръката. "В стаята се чуваха виковете й и бомбите. Така свикнахме, че даже ни ставаше по-трудно, когато оръдията мълчаха", казва Анастасия. 

После водят 9-годишната Маша - на дъска, със завързано палтенце. Семейството й било в мазето без връзка и не знаело, че руснаците са въвели правило: ако сте в кола, а не сме обявили зелен коридор, разстрелваме. 

Местните казват, че можело да ходят само пешком. "Но семейството на Маша не знаело", разказва лекарката. Майка й чула, че стрелбата отвън стихнала и решила, че сега е моментът да бягат. Петима излизат от мазето, качват се в колата и малко след като потеглят, започва обстрелът. Раненият баща остава в колата, съседът е застрелян, а Маша с майка си и по-голямата сестра успяват да хукнат обратно към мазето. Раняват Маша. Момичето прекарва 2 денонощия в мазето, докато ръката не започва да бере. В болницата, прекосявайки цяла Буча, я докарват майка й, сестра й и двама съседи. Ръката й била залепена със скоч към дъската. 

"Моля ви, отговорете ми честно - имам ли лява ръка или не? Ще бъда ли здравичка? Ще ми сложите ли розова протеза с цветенца? ", питала Маша Анастасия след операцията. 

 

"Да не се гледа в очите"

В болницата в Буча са лекували не само ранени, а и измръзнали, кашлящи деца от лошите условия в подземията. През март в града е било студено. Персоналът си спомня, как една родилка, на която правили цезарово сечение, едва не замръзнала на улицата. А в операционната без вода и осветление, уплътнена с чували с пясък , извадили 3.8-килограмовия Женя, който мощно проплакал. "Целият персонал се снимахме с него. Като на концерт", казва Анастасия. Тъй като майката имала още 4 деца, на третия ден след раждането тръгнала към подземието при тях.  

Излязла на улицата да чака автобус за бежанци. Било минус 3 градуса. От 10 сутринта до 5 часа вечерта чакала на спирката с тридневния Женя. Не смеела да иде някъде да се стопли, за да не изпусне автобуса. Той не дошъл. 

"Като се върна в болницата, беше буквално синя. Бебето и то. Завихме ги с одеала, с грейки. Доколкото знам, успяха после да се евакуират в Киев", казва Анастасия. 

"Не мога да стоя със скръстени ръце", казал 14-годишен юноша, който донесъл в болницата всички медикаменти и превързочни материали, които намерил вкъщи. След няколко часа се върнал с простреляна ръка. Улучило го, докато носел вода на комшиите в мазето. 

"Чак после разбрахме, че трябва да си вържем бели ленти, да не вървим бързо, ръцете да не са в джоба, - разказва Анастасия. - Нашите момчета казаха, че ни бива да  гледаме руснаците в очите. Да няма контакт. А в началото никой не знаеше какво може и какво не да се прави на улицата". 

 

"Не можеха да обяснят кой откъде е стрелял"

 

Руските войници, разказват местните, често бяха пияни. В Буча не остана неразграбен магазин или лавка за алкохол. Руските военни и местните мародери завлякоха всичко, разказва лекар.

В началото нямаше масово насилие - казва лекарят. Всичко започна, когато разбраха, че няма да им се получат тук нещата. Тогава от безиходица започнаха да грабят и да убиват. В средата на март разбраха, че повече няма накъде и започнаха да минират града. Идваха ранени в болницата, не знаеха кой откъде е стрелял. 

На 15 март руснаците отварят хуманитарен коридор от Буча. Анастасия потегля с общата колона. Тогава, по думите й, повечето жители на града се евакуират. Остават около 10 000 души. Онези, които са обитавали покрайнините, са оцелели. Военните започват да грабят и взривяват скъпите къщи и кооперации. 

"От жилищата изнасяха перални, дамско бельо, тетрадки, маратонки, чай, кафе, течен шоколад", разказват местните. "Не разбираме как живеят там в Русия, при такава бедност?!", чудят се местните. Анастасия знае, че украинската войска бомбардирала дома й, защото там се настанили руснаци. 

Тя не е видяла масовите разстрели. Но и преди 15 март по улиците е имало трупове. "Беше много студено, труповете бяха добре съхранени", казва лекарката. 

 

"Наш човек да ни разстреля ?!"

 

Уеб-дизайнерката Татяна се събужда на 24 февруари в Киев от взрив. С мъжа си стягат две раници, едната с вещите на 3-годишния им син. Решават да отидат при родителите на мъжа й в Мироцкое, близо до Буча. "Мислехме, че там ще е по-безопасно. По пътя извиках и сестра ми и зет ми с двегодишната им дъщеря и двойка приятели. Бях убедена, че отиваме на сигурно място. И затова ги извиках", казва 32-годишната Татяна, плачейки. 

Но както седнали да обядват, над селото се разнасят взривове и всички тичат в мазето. По стените имало мухъл, по етажарките много прах. Татяна и синът й наскоро преболедували коронавирус и не спирали да кашлят. "Но имахме печка, а и в къщата все още имаше газ". 

Разбират, че е невъзможно да бягат. Навсякъде наоколо стрелят. След 3 дни спира токът, нямат никаква връзка със света. На 4 март в селото влиза руската войска. 

Пред къщата спира БТР. Хората в мазето чуват как войниците псуват, докато поправят машината. "За първи път в живота ни се молехме и мислехме, че ей сега ще влязат и ще ни разстрелят. Слава богу, поправиха БТР-а и тръгнаха". 

След половин час идва следващата колона. Чуват как спира пред отсрещната къща. Това е домът на свекъра на Татяна - нов, двуетажен, с отлична гледка към Гостомел, Буча и Ирпен. 

"Беше много страшно. Чувахме стъпките им на двора. Не знаех кога ще влязат. Сложих на главата на детето алуминиева купа, като каска. Завих го с одеяло и аз не знам защо - плаче Татяна. - Бяхме сигурни, че сега ще влязат и ще ни разстрелят. Чувахме автоматични откоси". Вечерта вратата на мазето се отваря. В тъмнината се подава дуло на автомат. Най-възрастната от групата започва да се моли да не стрелят. Нареждат им да си предадат телефоните. Бабата и дядото ги дават, останалите успяват да ги скрият сред картофите в избата. 

"Жените решихме да излезем да разберем какво ни чака. Близо до къщата стояха двама войници, целеха ни с автоматите. Бяха на по 19 години. Единият от Твер, другият от Донбас. А ние със сестра ми сме от Луганск.  И ревнахме - как така наши хора са дошли да ни убиват?! А те разправят, че разбрали, че са в Украйна, чак като минали Припят. И че това не е тяхната война". БиБиСи съобщава, че разказът на Татяна е потвърден от още двама свидетели. После се появил командирът, погледнал в мазето и казал - не мога да повярвам, тук има деца! Но семейството остава да живее в подземието. Отвреме навреме позволяват на децата да подишат чист въздух навън. Газ, вода и ток няма. В тоалетната ходят с разрешение на военните. 

След това идва друг взвод и спецназ. Пращат семейството да отиде в която иска друга къща в селото, а спецназът се настанява в тяхната. Но им позволяват да вземат каквото искат. "Имаха един командир, Рафаел го наричаха, той разказа, че майка му е в Запорожие и не може да си представи, ако тя сега е в същото положение там". Снайперистите даваха бисквити на децата. Но убиха един съсед. Псувал ги. 

Татяна не може да повярва, че са се спасили и на тях са се паднали толкова човечни военни. 

На 8 март им казват, че има зелен коридор и могат да се евакуират. Сега семейството живее в молдовски град, близо до границата с Украйна. (Публикуваме текста със съкращения. Заглавието е на "Сега")

 

 

Ключови думи:

Буча, БиБиСи, репортаж

Още

Делегацията на Петков се отправя към Буча

27.04.2022

Обновена

4154
Руската култура бе закопана в братските могили на Буча и Мариупол
Ходорковски: Ако Путин загуби Донбас, ще се махне от Украйна

22.04.2022

5776