Да си спомним за богатата история на българската журналистика, за силата на думите и за голямата отговорност на хората, призвани да боравят с тях.
Приветствие на Румен Радев до СБЖ
--------
Толкова ме трогнаха думите на президента Румен Радев по повод честваните на 15 май от СБЖ две годишнини - 180-годишнината на периодичния печат в България и 130 години от началото на организираното журналистическо движение у нас, че реших да се отзова на призива му за опресняване на спомените. Като редови член забелязвам, че СБЖ стриктно следи за юбилейни дати, за да напомня за съществуването си, и вярвам, че журналистите не бива да забравят откъде идват и накъде отиват.
Дори бегъл поглед към миналото показва, че най-забележителните ни политици са били преди това журналисти или са съчетавали и двете дейности. Възрожденци, просветители и революционери като Богоров, Раковски, Славейков, Ботев, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов и много други дават основание на проф. Здравка Константинова да състави монография под заглавие "Държавност преди държавата" и да покаже как преди Освобождението националното и политическото осъзнаване минава през наченките на българския печат. Даже Левски е подготвял издаването на свой вестник, но гибелта му е сложила край на този проект, посочва проф. Филип Панайотов (светла му памет) в книгата си "Вестници и вестникари". По-късно, в бурните години на ХХ век журналистите минават през месомелачката на политическите борби, за което свидетелства статията на Антон Страшимиров във в. "Ведрина" от 1927 г. "Стига жертви!". В нея са изброени 35 имена, сред които са Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Габровски, Петко Д. Петков и пр.
Един от първите задълбочени изследователи на историята на българската журналистика - проф. Георги Боршуков (светла му памет и на него), казваше на студентите: "Както виждате, от журналиста може да стане голям човек, стига навреме да се откаже от журналистиката". Спомних си неговите думи поради зачестилите напоследък преходи от журналистиката към политиката на колеги, добили първоначална популярност в печата, радиото и телевизията. Запитах се
наистина ли се превръщат в големи хора,
отказвайки се от журналистиката. Обърнах се за справка към един от най-наблюдателните ни колеги Христо Комарницки и открих в неговите карикатури отговор, че авторитетът им не расте, а се срива. Най-пресният пример е Петър Волгин. Той бе от запомнящите се имена в Българското национално радио, но "мина под дъгата" и се изкуши да бъде издигнат за евродепутат в листата на крайнодясната партия "Възраждане". Волгин, чието име съвпада с псевдонима на бащата на руската социалдемокрация Георгий Плеханов години наред даваше вид, че симпатизира на левия политически спектър. Впрочем, Владимир Улянов си избира псевдонима Ленин (от река Лена) по примера на своя вдъхновител Плеханов, който преди това се подписва като Волгин (от река Волга).
Нашият Волгин, независимо какви чувства е будел у своите слушатели, си изграждаше образ на гравитиращ около левия кръжец "Солидарна България" (където по-късно се настаниха Мая Манолова и Ваня Григорова). Сега обаче направи салто мортале вдясно, което може да се обясни само по два начина: първо, българското ляво и крайнодясното се сливат поради преданост към путинизма; второ, идеите не се ядат и пият, а един мандат в Брюксел може да те направи милионер.
Неговият съратник в "Солидарна България" Иво Христов показа с имотните си декларации как от година на година расте благосъстоянието на евродепутата, дори когато не показва голяма привързаност към европейските ценности. Като пратеник на БСП той попадна в групата на социалистите и демократите в ЕП, но не се съобразяваше с нейните позиции по възлови въпроси като осъждането на руската агресия в Украйна и нуждата от санкции за Москва и европейска помощ за Киев. Той пригласяше на "миролюбието" на президента Румен Радев и не можа (или не пожела) да отлепи от себе си етикета "бивш началник на кабинета на държавния глава", както се появяваше от време на време в медиите в качеството си на евродепутат. Неслучайно до последно си остана агитатор за президентска република в България, която си представяше като Радева република, защото едва ли си е мислил за ударно овластяване на хора като Росен Плевнелиев и Цецка Цачева. Така или иначе той не успя да си изгради европейски политически образ и се връща в България, където ще служи по-скоро като Радева патерица, отколкото като авторитетен журналист.
"Минаването под дъгата"
се смята за еднократен акт, но някои се пробват два пъти. След като лявата Елена Йончева стана евродепутатка от журналистка (с бърз преход през националния парламент), сега ще се прероди от социалистка в либералка, защото даде името си в листата на ДПС по личната покана на лидера му Делян Пеевски, който вече минава за евроатлантик, а партията му членува в либералната група "Обнови Европа". Особено съмнително е твърдението ѝ, че мотивът да приеме поканата на доскорошния медиен олигарх е да продължи да се бори в Европарламента за свободата на медиите. Журналистите едва ли ще ѝ се отблагодарят, а освен това аудиторията трудно би я приела с доверие, ако реши да се върне към медийни изяви. Тя е на пето място в листата, а ДПС досега имаше трима евродепутати, което означава, че поне двама трябва да се откажат или да бъдат победени с преференции. Ако Пеевски нареди на дисциплинирания си електорат, и това може да стане. Иначе тя може да се окаже употребена и ненужна.
На една от карикатурите си Комарницки е видял Йончева и Христов яхнали
един и същ мотоциклет,
за който се държи изпадащият от българския политически живот бивш лидер на БСП Сергей Станишев. Той пък се представяше като бивш журналист на свободна практика през периода 1994-1995 г. и даже съм срещал твърдения, че е правил публикации във в. "Сега", който започна да излиза към края на 1997 г. Може да се приеме, че навременният му отказ да се прави на журналист е спомогнал за политическия му възход, извел го до премиерския пост (2005-2009 г.), Европарламента и председателство на Партията на европейските социалисти (2011-2022 г.). Но още по-сигурно е, че както в политиката, така и в медиите едва ли го чака радушен прием в България.
Преди тримата от мотоциклета да получат мандат в ЕП, еднопосочното движение от медиите към политиката бе установено от Николай Бареков, който минаваше за телевизионна звезда, а после се обяви за политик и стигна през 2014 г. до Европарламента. Брюкселски публикации го сочеха като евродепутат с много отсъствия от заседания, но това не го смущаваше. След приключването на мандата си той отсъства и от журналистическата професия.
Не е нужно да ходиш чак до Брюксел, за да разбереш, че сделката с политиката е отровна за журналистиката. Друга телевизионна звезда Антон Хекимян размени рейтинга си срещу илюзията, че ще стане кмет на София, само защото зад гърба му стоеше Бойко Борисов. Експериментът се провали, а Хекимян повече няма да си върне името на обективен водещ, след като остави своята телевизия да бере срама, че е търпяла сърдечната му връзка с лидера на ГЕРБ.
В приветствието си до СБЖ президентът Радев пише: "В условията на засилващо се влияние на користни корпоративни и политически интереси в медиите нараства и отговорността на българските журналисти за отстояване на стандартите и принципите в журналистиката, без които нейното бъдеще е немислимо". Вярно е, но кънти на кухо, изречено от днешен политик.
