Играчите от националния отбор са последните виновници за посредственото представяне на световното първенство. Само заблудените може би са очаквали нещо друго
Наистина ли има изненадани от представянето на българския национален отбор по волейбол на световното първенство за мъже? Ако да, значи те са жертва на огромната заблуда, която през последните години витае в най-успешния отборен спорт у нас. А именно, че той все още е конкурентоспособен на силните на деня.
Това, за съжаление, не е вярно от поне пет години. Именно през 2013-а беше последният случай, когато България стигна до финалната фаза на ежегодния барометър - Световната лига, а оттогава регресът в комерсиалния турнир на международната федерация (FIVB) е постоянен. Стигна се дотам, че някога славният български отбор бе поставен в един кюп с тимове като Австралия, Канада и Южна Корея и още поне три сезона ще трябва да брани със зъби и нокти мястото си в новата надпревара на FIVB - Лигата на нациите.
Червената лампичка светна ярко още при предишното домакинство на голям форум - Евро `15, проведено също както и Мондиал `18 в България и Италия. Тогава тимът ни имаше шанс да постигне нещо наистина историческо, но не успя да се класира за финала след аванс от 2:0 гейма срещу бъдещия шампион Франция. А в мача за европейската титла чакаше Словения... В крайна сметка нашите не съумяха да вземат дори медал от континенталния форум и останаха на добре познатото четвърто място след тежка загуба срещу италианците насред София.
Та откъде се породи
илюзията, че волейболистите ни могат да имат претенции за Топ 6 на света?
На чие място можеше да е България на финалите в Торино? На Бразилия, САЩ или Русия? На Италия, Полша или Сърбия? Че нали дори французите си събраха багажа рано-рано благодарение на западните ни съседи...
Принос за кривата преценка вероятно има създалата се неизбежна еуфория покрай първото домакинство за страната ни на шампионата на планетата от почти половин век. От изказванията на селекционера Пламен Константинов по време на самото първенство пролича, че в някои моменти отборът едва ли не разчита повече на публиката, отколкото на собствените си възможности. Е, оказа се, че дори домакинският фактор не може да бъде водещ в България, след като в най-важния мач за нашите от първата фаза във Варна от 5000 души по трибуните на зала "Конгресна" 3000 бяха поляци.
А че очакванията са без покритие, лъсна още във втория мач от първенството, когато "трикольорите" бяха съвсем неузнаваеми срещу Иран. Последвалата по-късно победа над шампиона на Азия на старта на втората фаза подвеждащо възкреси надеждата за чудо. Но логичното се случи светкавично бързо срещу САЩ и особено болезнено срещу Канада и в крайна сметка България заслужено зае 11-о място в крайното класиране. С което всъщност отборът ни прогресира спрямо 13-ата позиция от Мондиал `14 в Полша.
Но при положение че балонът вече беше надут, спукването му предизвика колкото неизбежни, толкова и ненужни оправдания. Разбира се, на преден план беше изкаран огромният кадрови малшанс, споходил тима ни през последните месеци. Поради контузии, разправии или напреднала възраст националният отбор остана без половин дузина от най-опитните си волейболисти. Тоест практически без един цял състав. Операции претърпяха Цветан Соколов и Георги Братоев, контузиха се Боян Йорданов и Данаил Милушев, Владислав Иванов си тръгна заради грозен скандал с треньора, а ветеранът Тодор Алексиев прекрати кариерата си в А отбора.
"Това домакинско световно беше като партия шах. Като махнеш царицата, два топа и един офицер, шансовете да спечелиш са по-малки - заключи философски селекционерът Константинов. - Трябваше да изиграем едно голямо първенство с всички. И с тези, които нямат желание да играят, и с тези, които ги няма по някакви други причини. Трябваше да бъдат всички, но не успяхме. Не успяхме да ги мотивираме да играят за националния отбор, а, честно казано, това демотивира и другите. И в един момент един по един няма да искат да играят. А съберат ли се всички при който и да е треньор, трябва да разберат, че имат шансове да направят нещо добро. Имат шансове да направят нещо, но само ако са всички. Дай Боже да стане, защото в крайна сметка губи и волейболът, и националният отбор."
Стигна се дотам, че от прахта бе изтупана дори темата за лелеяното връщане в националния отбор на Матей Казийски. Засегната с недомлъвки от самия селекционер, тя бе подета открито от либерото Теодор Салпаров:
"Само ще ви кажа, че ако тук бяха Матей Казийски, Тодор Алексиев, Цветан Соколов, Георги Братоев и Боян Йорданов - петима състезатели на топ ниво, смятам, че нямаше да загубим мач до този със САЩ. Не е някакво изхвърляне, а реалност. Идва олимпиада и тези изброени състезатели могат да дадат още до 2020-а поне. Силно се надявам да размислят, да откликнат и да се обединят в името на националния отбор. Това е най-важното, защото има един герб, който е над всичко. Трябва да си преодоляваме егото и да мислим най-вече за България, защото не сме тук да си мерим характерите и кой е по-голям - един на друг или треньор и състезател. Всеки един състезател е много ценен, защото можем да направим много с изброените."
You wanna know why USA 🇺🇸 @usavolleyball is winning its game against Bulgaria 🇧🇬? Here some answers: sacrifice, intelligence in attack and talent this time with #1 Matt Anderson @MattAnderson_1!
You wanna know why USA ?? @usavolleyball is winning its game against Bulgaria ??? Here some answers: sacrifice, intelligence in attack and talent this time with #1 Matt Anderson @MattAnderson_1!
В създалата се ситуация изброените направо са безценни. И точно затова е редно да си припомним каква всъщност е причината Казийски да не играе за националния отбор. През 2012 г. волейболист №1 на България и един от топ играчите в света по онова време обяви, че ще бойкотира представителния тим на родината си, докато начело на българската федерация (БФВ) стоят несменяемият президент Данчо Лазаров и голяма част от неговото обкръжение. Като мотив Казийски изтъкна, че според него
под тяхно ръководство волейболът у нас не се развива в правилна посока, а само затъва
Каква ирония, че повече от шест години по-късно не се е променило абсолютно нищо. Нагледно доказателство, че времето в българския волейбол е спряло, е фактът, че националният отбор продължава да тъгува по своята най-голяма звезда. И, по всичко личи, е обречен още дълго да жалее. Отсъствието на Казийски несъмнено е огромно предизвикателство за всеки треньор, който знае, че принципно би могъл да разчита на него. Но какво стори БФВ през последните шест години, за да отгледа поне един нов Матей? Едно голямо нищо. Не стига това, ами дори амбицираният за следващ президент на федерацията Любомир Ганев отсега се чуди как евентуално ще кандърдиса блудния син да се завърне под знамената.
"Сега е много рано да говорим за това нещо. Сега има световно първенство, нека то приключи. Чак тогава ще го мислим, има време - заяви миналата седмица настоящият вицепрезидент на БФВ. - Ако някога се стигне дотам, естествено, че аз, ако бъда такъв (б. а. - президент), ще направя всичко възможно не само за него (б. а. - Казийски), а за когото и да е, да бъде убеден или мотивиран да играе за националния отбор. Това е напълно нормално. Но сега сме концентрирани изцяло върху световното. Това не е тема на разговор въобще. Когато дойде време да имаме конгрес, тогава ще му мислим."
Ако някой разчита на това Матей Казийски да склони да се върне в националния отбор, той трябва да е наясно, че все пак вечни състезатели няма. За разлика от БФВ при опитния посрещач времето си тече с обичайната скорост и миналата неделя той навърши 34 г. Впрочем всички останали изброени големи липсващи на световното първенство също клонят или са надхвърлили 30-те: Соколов е на 28, Братоев е на 30, Владислав Иванов е на 31, Милушев е на 34, Йорданов и Алексиев са на по 35. Да не говорим, че вездесъщият Салпаров е на 36...
А къде са младите състезатели?
Ето тук е разковничето - няма ги. Или ако ги има, те седят на резервната скамейка просто защото не са готови да мерят сили с най-големите. Нито на техническо, нито на физическо ниво, камо ли пък от тактическа гледна точка. В разширения състав на България от 14 волейболисти за Мондиал `18 само двама бяха до 25-годишна възраст - Георги Сеганов (25 г.) и Розалин Пенчев (23 г.), като само първият от тях беше титуляр, и то по принуда. Средната възраст на тима ни бе 29 г. и 6 месеца, като седмина от националите бяха над 30-годишни.
За сравнение, когато за последен път България беше в Топ 6 на световно първенство и спечели бронзовите медали в Япония `06, средната възраст на националния отбор беше 26 г. и 6 месеца. В онзи състав от 12 избраници на Мартин Стоев имаше шестима под 25 г. - Иван Зарев (20 г.), Матей Казийски (22 г.), Боян Йорданов (23 г.), Тодор Алексиев (23 г.), Красимир Гайдарски (23 г.) и Теодор Салпаров (24 г.), и само трима над 30 - Евгени Иванов (32 г.), Пламен Константинов (33 г.) и Даниел Пеев (36 г.).
And we are down to the last SIX standing! 🇧🇷🇷🇺🇺🇸🇮🇹🇵🇱🇷🇸 These SIX teams will go head-to-head at Round 3 starting tomorrow in Turin! Write on the comments below your chosen team! 🏐🏆 #Volleyball#VolleyballWCHspic.twitter.com/8TGUxfoMlL
And we are down to the last SIX standing! ???????????? These SIX teams will go head-to-head at Round 3 starting tomorrow in Turin! Write on the comments below your chosen team! ?? #Volleyball#VolleyballWCHspic.twitter.com/8TGUxfoMlL
Най-точна диагноза на (не)случващото се в българския волейбол постави легендата Георги Чолов.
"Трябва да е ясно, че Пламен Константинов е треньор на този отбор от четири години - посочи дългогодишният треньор и ръководител на "Левски" и "Славия". - И за това време той е трябвало да усети къде ни е слабата страна и да насочи усилията си в тази посока. Не е лесно. Но трябва стратегия за развитие не само от Пламен, а и от самата федерация. И тя трябва да бъде дългосрочна. А не да вземем две победи в Световната лига, две на световното и стига. Трябва да се мисли за четири, дори за шест години напред. На тези момчета трябва да им се дава възможност да играят, а не да се търси частичен резултат в отделни мачове. Мисълта ми е, че не сме си обиграли отборите. За четири години не е създадена организация. Ако беше, сега щяхме да имаме волейболисти поне за два отбора."
Поантата в
безсилието на БФВ да произвежда каквито и да било нови качествени волейболисти
бе сложена само няколко дни след безславното отпадане на "лъвовете" от световното първенство. В средата на седмицата от федерацията се похвалиха, че е започнала процедура по натурализиране на кубинската звезда Робертланди Симон. Според някои анализатори целта била опитният централен блокировач да помогне на националния отбор в олимпийския цикъл за Токио `20. Това обаче няма как да стане, понеже по правилата на FIVB всеки състезател, който смени националността си, трябва да изчака 2 г., за да играе за новата си държава. Дотогава ще са минали и квалификационните турнири за игрите, и самата олимпиада. А Симон ще е навършил 33 г.
"Подали сме всички необходими документи за натурализирането на Робертланди Симон. Сега чакаме. След като му излязат документите, ще се договорим с кубинската федерация по волейбол и очакваме период от две години, през който той ще трябва да изчака, за да играе за националния отбор на България", потвърди Любомир Ганев.
Ако това е първата стъпка за развитие на българския волейбол в дългосрочна перспектива, в БФВ ще трябва много силно да стискат палци чуждите часовници също да спрат. Но понеже вероятността за това е нищожна, по-скоро ще трябва да се мисли в друга посока. Например в намирането на нов селекционер на националния отбор, който да се осмели да гласува доверие и да развива младите таланти, колкото и малко да са останали те в България. Така или иначе Пламен Константинов сам намекна, че вече е изпълнил мисията си.
"Моят договор свършва днес - заяви треньорът след тъжния мач с Канада в "Арена Армеец". - Не сме водили преговори, нито сме разговаряли по темата, всички чакаха да мине световното първенство. Практически аз приключвам работата си в националния отбор, а от там насетне не знам."
Всъщност в момента едва ли има някой, който знае. Само времето ще покаже. Стига някога пак да започне да тече.