"Българският спорт изпраща една успешна година."
"Вдигането на тежести е най-успешният спорт с 41 спечелени медала във всички възрастови групи от големи първенства. Щангите се върнаха по един прекрасен начин на световната сцена. Без помощта на държавата това нямаше как да се случи."
"Борците ни спечелиха 23 медала от големи първенства във всички възрасти."
"Боксьорът Радослав Панталеев донесе първи медал от световно първенство за България от 10 години насам. Като имаме предвид начина, по който се реферира на тези първенства, можем да бъдем доволни."
В горните редове вероятно всеки ще разпознае стила на спортния министър Красен Кралев. В поредица обобщаващи 2019 г. изказвания той изрази също така задоволство от художествената гимнастика и от това, че сме организирали състезания като световното първенство по шорттрек, Световната купа по ски в Банско, тенис турнира "София Оупън", Световната купа по художествена гимнастика, Гран при по олимпийско таекуондо и олимпийската квалификация по волейбол. Е, с над 5 млн. лв. държавни пари...
По подобен начин Кралев преди година помпозно определи 2018 г. за "най-добрата за българския спорт от дълго време". И от неговата камбанария в спортното министерство (ММС) вероятно е прав, защото тогава имахме единствената световна титла за България в олимпийска дисциплина, откакто той е на поста - Тайбе Юсеин стана №1 в женската борба.
Сега обаче и това нямаме.
И затова изглежда странно такова отчитане на големи успехи, след като всъщност българският спорт следва традицията да не печели титли от големите първенства там, където е "истината" - при мъжете и жените.
Ако погледнем фактите без розови очила, картинката е тревожна. Защото, като си дадем сметка, че в толкова похвалените щанги се отчитат медали в отделни упражнения и че става въпрос предимно за юношески и кадетски първенства... Като осъзнаем, че най-обгрижваният от ММС спорт - борбата, има 1 (една) квота за олимпийските игри... Като прозрем, че леката атлетика класира най-малкия си състав на световно първенство в историята... Като...
Може много да се изрежда, но да се върнем на фактите. Главният е, че през 2019 г. България няма нито един златен медал от световно първенство в олимпийска дисциплина. Нито един!
Има два сребърни - на биатлониста Владимир Илиев (най-големия успех в мъжкия раздел на този спорт у нас) и на Тайбе Юсеин. Добавяме и три бронза (на щангиста Божидар Андреев, на ансамбъла по художествена гимнастика в многобоя и на боксьора Радослав Пантелеев) и... дотук - на пръстите на едната ръка!
От тази нелицеприятна за ММС "класация" отпадат второто място на ансамбъла в съчетанието с топки, защото на олимпийски игри се зачита само многобоят. Отпада и среброто на кануиста Ангел Кодинов - в Токио 2020 я няма "неговата" дистанция 500 метра. Отпада и бронзът на арменеца с наш паспорт Аик Мнацаканян, защото неговата категория в борбата (72 кг) не е олимпийска.
А друго няма и какво да отпадне....
Всичко това хич не е изненадващо, защото тенденцията за все по-малко български световни шампиони по някой от 50-те олимпийски спорта (36 летни и 14 зимни) вече преминава в традиция.
Да вземем повод от често повтаряните думи на Кралев за държавата, с чиято помощ едва ли не става всичко добро в спорта, и да обърнем поглед към последните 10 г. (в тях на власт с малки прекъсвания е ГЕРБ). Статистиката сочи: След 2009-а държавата е "произвела" 7 световни титли по борба и 1 на ансамбъла по художествена гимнастика. В половината от тези 10 години не сме имали световен първенец в олимпийска дисциплина.
А ако трябва да обобщим данните само за 5-годишното управление на Кралев (той пое поста през ноември 2014 г.) - в този период е само титлата на Тайбе Юсеин (ансамбълът стана №1 в многобоя в Измир през 2014-та, но още през септември).
Да речем, че медалите не са всичко. Обаче има и друг показател за кризата в спорта - все по-трудното завоюване на олимпийски квоти (и тук въобще няма да се спираме на проблема, че преди години въпросът бе колко олимпийски медала ще вземат спортистите ни, а сега повече се чудим колко човека ще успеят да се класират за игрите).
През 2019-а бяха спечелени точно 10 сигурни места за Токио 2020. И почти половината от тях взеха спортисти, живеещи в чужбина и нямащи много вземане-даване с българската спортна действителност - плувците Антъни Иванов и Йосиф Миладинов и атлетките Ивет Лалова и Мирела Демирева. Единственият спорт, който си "изпълни плана", е художествената гимнастика, която взе максимално възможните три квоти - две индивидуално и една на ансамбъла. Останалите три в списъка са на "вечната" Мария Гроздева в стрелбата с пистолет, гимнастика Дейвид Хъдълстон и боркинята Тайбе Юсеин.
Специално борбата, която и през 2019-а се радваше на най-щедрите държавни финанси от 3 млн. лв., претърпя крах на световното първенство в Казахстан, защото не класира нито един друг състезател в Топ 6 на олимпийска категория. И сега ще гони дивото на две допълнителни квалификации - през март в Будапеща и през април в София, за организирането на която ММС наля няколкостотин хиляди лева с надеждата и стените да помогнат за повечко борци в Токио. И пак е съмнително, че ще стигнем до онези 11, които участваха в Рио `16.
А като стана дума за игрите през 2016-а - тогавашните кахъри, че там имахме най-малката делегация в олимпийската история на България (51 състезатели в 14 спорта), може да ни се видят направо смешни. Защото как например атлетиката ще достигне 11-те квоти от Рио, след като на световното в Доха през ноември имаше едва шестима с покрити нормативи, които при това са занижени спрямо тези за Токио? Тенисисти няма да имаме след майчинството на Цветана Пиронкова и официалния отказ от олимпиадата на Григор Димитров, така че тези две "бройки" в тима ни отпадат. Как ще класираме поне трима боксьори (както в Рио) от квалификациите в Лондон и Париж, като и двама трудно минават фазата на 1/4-финали на големи първенства? Как волейболистите ще минат през иглени уши на квалификацията в Берлин, след като не успяха във Варна, на платения от държавата турнир, със само един реален противник?
Има още много "как?", а на този фон Кралев набляга, че "очакванията са 18 спорта да изпратят свои представители в Токио, което е с четири повече в сравнение с Рио. Новите са вдигане на тежести, спортна гимнастика, таекуондо и карате".
Но пропуска да каже, че в щангите реален шанс има само Божидар Андреев. Пък и заради допинг наказанието, чиято глоба бе щедро платена от държавния тотализатор с 250 000 лв., и без това имаме право едва на двама мъже (жените не броим - там шефовете на федерацията решиха дори да не опитват класиране за Токио). Пропуска и факта, че в каратето Ивет Горанова все още е №19 в олимпийския ранкинг, а за игрите ще се класират първите четири.
Така че реалното обобщение би трябвало да изглежда по следния начин: 2019-а бе поредната слаба година за българския спорт, колкото и да го помпаме с красиви стъкмистики. А за олимпийските игри в Токио е твърде вероятно да подобрим предишния рекорд за най-малък отбор.
Световни шампиони (олимпийски дисциплини) в последните 10 г:
2010 г. - трима (борците Станка Златева, Христо Маринов и Михаил Ганев); 2011 г. - двама (борците Станка Златева и Елис Гури); 2012 г. - няма; 2013 г. - един (борецът Иво Ангелов); 2014 г. - един (ансамбълът по худ.гимнастика); 2015-2017 г. - няма; 2018 г. - един (боркинята Тайбе Юсеин); 2019 г. - няма.
