През 1879 г. кралица Виктория за първи път преминала по новия железопътен мост над река Тей в Шотландия. Това бил най-дългият такъв мост в света по онова време, а кралицата толкова се впечатлила от съоръжението, че посветила инженера Томас Буч в рицарство. Още никой не знаел, че същата година мостът ще рухне и ще отнесе със себе си влак със 75 пътници, а сър Томас така и няма да се отърси от чувството на вина и ще почине от инфаркт няколко месеца след края на разследването. Казват, че инж. Буч си отишъл като един напълно сломен човек.
Такава съдба е можело да има и шотландският архитект Арчибалд Лич. Той започнал кариерата си с проектиране на фабрики, а когато се заел с футболни стадиони, станала трагедия. Но Лич се справил с натиска и се превърнал в главния футболен архитект на довоенна Великобритания.
От 1899 до 1939 г.
той частично или напълно проектирал около 40 стадиона на Острова,
оставяйки своя собствен разпознаваем почерк. Като по правило основната сграда на главната трибуна е с наклонен покрив, характерен фронтон и кръстосани стоманени парапети. Индустриалното минало на архитекта личало от червената кирпичена фасада във викториански стил. Основният му акцент, особено в ранните му произведения, бил не върху естетичната привлекателност, а върху функционалността. И това работело.
Арчибалд Лич бил роден през 1865 г. в Глазгоу, който тогава наричали "Втория град на империята". Той бил четвъртото от шест деца в семейството на местен ковач, но това не му попречило да получи образование в гимназия и колеж. След като известно време работи като чертожник, Арчи поема на тригодишно пътешествие по света. Работата го отвела в Индия и Цейлон, където проектирал чаени фабрики.
През 1896 г. Лич открил в Глазгоу собствено архитектурно бюро. Първоначално се занимавал само с фабрики и заводи, но скоро получил предложение мечта - да проектира стадион за любимия си "Рейнджърс". Архитектът приел това като огромна чест и свършил работата безплатно.
На границата между XIX и XX век да създадеш голям футболен стадион било доста сложно. За разлика от фабриките, които съществували от десетилетия, многохилядните стадиони тепърва се зараждали. Открай време запалянковците просто се събирали в кръг около игрището и за архитектите нямало примери за правилно проектиране на трибуни.
"В най-добрия случай можело да се вземат идеи от дизайна на театри и музикални зали. Евентуално да се почерпи вдъхновение от Колизеума или други класически руини. Но по същество
всичко се основавало на геометрични изчисления и надеждата, че ще се получи
В случая на Лич не се получило", разказва биографът на шотландеца и специалист по история на футболната архитектура Саймън Инглис.
40-хилядният "Айброкс Парк" е открит на 30 декември 1899 г. Само за 3 години капацитетът му бил увеличен почти двойно благодарение на трибуните за правостоящи. На 5 април 1902 г. обновеният 75-хиляден стадион приел мач от Домашния шампионат на Великобритания (най-стария международен турнир за национални отбори, провеждан от 1884 до 1984 г.). Играели Шотландия и Англия, трибуните били препълнени отвъд максималния капацитет.
Всичко станало пред очите на Арчибалд Лич, който присъствал на стадиона. Сутринта на въпросния ден в. "Глазгоу Ивнинг Таймс" писал за него във възторжен тон: "Мистър Лич е млад човек, но свърши работа, която приляга на най-забележителните инженери. Никъде във Вселената няма спортна арена с такъв мащаб." Няколко часа по-късно тези думи вече нямали никакво значение. Заедно с трибуната на "Айброкс" сякаш рухнал и целият свят на обещаващия архитект. Кариерата на Лич можело да приключи, преди да е започнала.
За оглед на срутената трибуна бил повикан архитектът от Глазгоу Джон Гродън. Той достигнал до извода, че 17 от гредите са направени от нискокачествения жълт бор, който се чупи много по-лесно от далеч по-здравия червен бор. По някакъв начин Лич успял да избегне наказание, въпреки че мнозина смятали именно него за виновен, а не обвинения от следствието доставчик на дървесината Алекзандър Макдугъл.
"Имало е свидетелства, че Лич сам е одобрил използването на жълтия бор при строителството", пише Саймън Инглис. Именно затова съчувствените съдебни заседатели оправдали търговеца на дървен материал.
Въпреки че избегнал криминално преследване, кариерата на Арчибалд Лич все още била заложена на карта. Затова той написал писмо до "Рейнджърс" и помолил клуба да не наема негов конкурент, а да му позволи той да извърши ремонтните дейности и реконструкцията: "Ако ме уволните, това ще означава, че съм виновен. Едва ли има нужда да казвам какво неизмеримо страдание ми причини този нещастен случай. Несъмнено аз съм най-нещастният очевидец на тази трагедия."
По думите на Инглис, Лич бил харизматичен човек и добър търговец.
Той искал да изчисти репутацията си на всяка цена
Шотландецът се върнал на чертожната дъска и започнал работа върху обезопасяването на местата за правостоящи. Сега вече той проектирал не просто дървени платформи, а по-стабилни и твърди подпори. Появили се проходи, по-безопасни стълбища и емблематичните за Лич стоманени парапети пред запалянковците. Трибуните за правостоящи или терасите останали част от британската футболна култура почти през целия ХХ век, след като Лич заложил такива стандарти в проектирането на трибуните, които били използвани дълго след смъртта му.
Първите нови идеи на шотландския архитект били приложени в Лондон. През 1905 г. той проектирал "Стамфорд Бридж" и "Крейвън Котидж" по всички най-нови изисквания за безопасност. Официално тези две арени съществували и преди това, но не били предназначени за футбол.
"Стамфорд" бил лекоатлетически стадион, на който от време на време се провеждали и надбягвания с хрътки. Когато се родила идеята за футбол, старият стадион бил съборен и на негово място бил построен чисто нов по проект на Лич. Отначало "Стамфорд Бридж" бил предложен на "Фулъм", но не се стигнало до споразумение за цената на наема. Тогава собствениците на стадиона създали свой клуб - "Челси".
"Фулъм" пък си останал на "Котидж", където обаче в същата година Лич се потрудил здраво. Дотогава най-старият лондонски клуб вече бил сменил десет различни игрища и това била една от причините да не иска отново да се мести. Проблемът бил, че стадионът имал ужасно тревно покритие, неудобни трибуни и като цяло бил предназначен за игра на крикет.
Шотландецът взел нещата в свои ръце и направил всичко в стила си: грандиозна главна трибуна (която днес носи името на някогашния капитан на "Фулъм" и националния отбор на Англия Джони Хейнс), фасада от червен кирпич и декоративен фронтон с надпис Fulham Football Club. Знаменитата къщурка в единия ъгъл на стадиона, която била предназначена за клубен офис и съблекалня, архитектът построил в последния момент.
Тесните стаи, които "Фулъм" осигурявал за нуждите на футболистите, дълги години били обект на критика в Англия. Според една от версиите в началото на ХХ век съблекалните въобще не били задължително изискване. Според друга Лич просто забравил за тях и ги конструирал постфактум. Днес
както къщичката, така и трибуната с над стогодишна история са обявени за паметници на архитектурата
Показателно е, че когато през 2002 г. под натиска на Висшата лига "Фулъм" е принуден да се премести на "Лофтъс Роуд", феновете се разбунтуват и в знак на протест започват да посещават само гостуванията на любимия си отбор. Клубът влага 8 млн. паунда в основен ремонт и през 2004 г. тимът (и публиката) се завръщат на "Крейвън Котидж".
През 1903 г. по проект на Арчибалд Лич бил открит националният стадион на Шотландия "Хемпдън Парк". Заедно с "Айброкс Парк" и "Селтик Парк", в чието строителство Лич също участвал, това били трите най-големи стадиона в света по онова време - и всичките в Глазгоу. Те постоянно се съревновавали за провеждането на доходоносните финали за Купата на Шотландия и за мачовете на националния отбор, поради което капацитетът на трибуните за правостоящи непрекъснато се увеличавал.
През 1914 г. трите стадиона общо можели да поберат 200 000 души. А през 1937 г. само на "Хемпдън Парк" се събрали рекордните 149 415 зрители, за да гледат на живо поредния мач между Шотландия и Англия.
Някъде около 1909 г., когато икономиката на Глазгоу била в упадък, архитектът и семейството му се преместили в Ливърпул, който преживявал инженерен и транспортен бум. Местният стадион "Анфилд" практически не се бил променил много още от времето, когато на него играел "Евертън" (1884-1891 г.). След втората шампионска титла на "Ливърпул" през 1906 г. бил повикан Лич, за да освежи дизайна и външния вид на стадиона.
Шотландецът построил нова фасада, като от всяка страна направил по-големи входове. Но най-важното - той построява втора основна трибуна с покрив и огромна платформа за правостоящи, която скоро щяла да стане широко известна като "Спайън Коп". Това название ѝ дал спортният журналист Ърнест Едуардс в чест на едноименния хълм в Южна Африка, където през 1900 г. се провело сражението между англичаните и бурите и загинали над 300 британски войници, мнозина от които от Ливърпул.
Десетки години напред тази трибуна щяла да виси застрашително над всеки съперник на "червените"
След като натрупал опит с шотландските суперстадиони и съдбоносния редизайн на "Анфилд", Арчибалд Лич започнал да строи все по-знакови арени в Англия. На първо място иде реч за стадиони, които в бъдеще ще бъдат наречени "Театър на мечтите" и "Дом на футбола".
След победата в първенството и в турнира за Купата на Англия през 1909 г. собственикът на "Манчестър Юнайтед" Джон Хенри Дейвис, който по-рано бил спасил клуба от фалит и му дал сегашните цветове и име, заделил 60 000 лири стерлинги за строителство на 80-хилядния "Олд Трафорд". По това време средната цена за трансфер на футболист не надвишавала 1000 лири, затова отборът бил наричан "Чувал с пари Юнайтед".
Стадионът оправдал очакванията, а един от присъствалите на откриването журналисти го описал така: "Най-красивото, просторно и поразително място, което някога съм виждал. Като футболен стадион той няма равен на света, това е чест за Манчестър. Докато отборът играе на такова място, той ще е способен на чудеса."
През 1913 г., три години след откриването на "Олд Трафорд", Лич направил и домашната арена на "Арсенал". В продължение на 27 години лондончани нямали свой собствен стадион. За строителството на "Хайбъри" клубът наел земя от колежа "Сейнт Джон". Условията били прости - да няма мачове в периодите на религиозни празници и да не се продава алкохол.
Тези изисквания отпаднали след по-малко от година, а през 1925 г. "артилеристите" купили земята за 64 000 паунда и мястото станало пълноценен "Дом на футбола". На по-късни етапи стадионът два пъти претърпява сериозни преустройства, а в момента той е реален дом на стотици жители на британската столица.
В началото на Първата световна война Арчибалд Лич и фамилията му се местят за постоянно в Лондон. Въпреки множеството му успешни проекти обаче
шотландският архитект дори не е бил сред обсъжданите инженери за изграждането на "Уембли"
"Той не е бил част от елита. Отговорните фактори дори не са споменавали името му при подготовката на проекта", разказва Саймън Инглис.
През 1923 г. "Уембли" (с оригинално име "Емпайър Стейдиъм") бил помпозно открит от крал Джордж V. Арената била построена специално за изложбата на Британската империя през 1924-1925 г. за космическите 750 000 лири стерлинги. Първоначално планът бил стадионът да бъде разрушен веднага след края на изложбата, но този вариант отпаднал.
Самият Арчибалд Лич не харесвал "Уембли". Още от времето, когато проектирал заводи и фабрики, той бил свикнал да строи евтино и функционално. Това допадало и на клубовете с ограничени бюджети, и тъкмо затова бизнесът му вървял доста добре. Инглис вижда и още една причина за успеха на Лич: "Той е бил отличен търговец и явно е обичал футбола. Несъмнено му е помогнал и фактът, че е бил активен масон. Но главното е, че по това време имало много малко специализирани футболни архитекти. Лич променил пазара и се превърнал в човек, на когото може безопасно да се повери работа."
