Седях си вкъщи и зяпах някакво готварско риалити, в което водещият свирепо крещеше в лицето на изплашен участник, че поширано яйце не се приготвя така, а на друг участник направо изсипа манджата на пода, докато му викаше: „Панджиало с маскарпоне, казах, а не на баба ти грозния кекс“. И точно се замислих, че е прав човекът да им се ядосва на тия, ама защо поне не ги и шамаросва, когато на входната врата някой започна да думка. Често правя необмислени неща (ожених се, плащам си данъците, усмихвам се на тъщата), затова отидох и отворих. После онемях. Отвън – кахърен, но горд, в целия блясък от стълбището, стоеше Цветан Цветанов.

- Здравейте, гражданино! – поздрави ме той, а аз, по незнайна причина, си глътнах корема.

- Господин Цветанов… - кимнах.

- Вижте – усмихна ми се телевизионно той, - ще карам по същество. Предполагам сте чули какви лъжи се носят из медийното пространство за мен и моите луксозни апартаменти, лъжи долни, лъжи неверни! Затова помолих структурите на партията да ми намерят кой в квартала живее в най-мизерното жилище и честито, това сте вие. Сега искам да го купя и да се снимам в него за медиите!

- М-моля… – объркано се жегнах аз и веднага инстинктивно вдигнах един чорап от пода, но нямаше къде да го скрия, затова го пуснах обратно долу, при братчетата му.

- Няма нищо срамно човек да е мизерник, гражданино! – успокои ме Цветанов, избута ме и влезе вкъщи. – Просто искам хората да разберат, че не залитам само по лукса, че съм един от тях, че и аз като нормалните хора притежавам мизерно жилище… Ей това, примерно, какво е?

Погледнах накъдето ми сочи.

- Ми, фотьойлът ми.

Цветанов сбръчка вежди.

- Тоест, на това седите? А защо цялото е в дупки и тази пружина стърчи ей там?

- Ми, съжалявам – извиних се аз, защото не знаех какво друго да направя.

Цветанов седна на фотьойла:

- Изключително неудобен и грозен, браво! – после извади телефона си и си направи селфи. – А на този телевизор какво му е? – кимна той.

- В смисъл? – не разбрах.

- В смисъл, защо е толкова малък?

Въздъхнах.

- Защото е детенцето на голямата плазма.

- А тя къде е?

- В магазина.

Цветанов стана и с бойна крачка влезе в съседната стая.

- Това да не би да ви е спалнята? – усмихна се той. – Ужас, тя като килерче, бе, моят асансьор е по-голям от нея, идеална е… - и си щракна селфи до разхвърляното ми легло.

- Вижте, господин Цветанов – подех аз, - апартаментът ми не се продава, грозен или не, мой си е, така че ще ви помоля да си ходите в някой от вашите.

Цветанов обаче сякаш не ме чуваше, обикаляше из дома ми и се снимаше последователно до раздрънканата дограма, до антената на телевизора, до счупената щора, до сцепения леген (все забравям да го изхвърля), накрая седна на един клатещ се стол в кухнята и заразглежда снимковия материал.

- Пълна мизерия, страшна грозотия, гледай, гледай легена… – радваше се той като дете на нова количка. – И какво, не го продавате апартамента, така ли? А как да ви се отблагодаря за хубавата фотосесия?

Замислих се.

- Знаете ли как... Хайде да си направим едно селфи заедно, обаче искам да ме целунете по бузата, все едно сме стари приятели, все едно съм Веско Маринов след партиен концерт, да се фукам после, става ли?

Цветанов се усмихна.

- Как да не става, бе, гражданино, я елате насам! – и ме придърпа. – Кажете сега, зелеее...

После звучно ме млясна по бузата, аз снимах, обаче не казах зелеее, ами:

- Сексуален тормоз!

- А? – учуди се Цветанов.

Но вече беше късно.