Земята тежко се въртеше. 
Валяха слепи дъждове. 
Незнаен облак се косеше 
по стихналите ветрове. 
Не беше лято, нито есен, 
а дявол знае кой сезон -
дошъл безсрочен, безадресен, 
и той отчаян ветрогон. 
Сновяха мокри минувачи, 
ревяха спънати коли... 
Въпрос от левите мигачи: 
"И в дясно ли така вали?" 
И нямаше да има слънце, 
ни нищо мило на света. 
А щастие и рози? Грънци.
Измислица и суета.

Тогава, точно в пет без десет, 
едно чевръсто цигане
домъкна вечерната преса 
в разкиснатото кафене, 
намигна с дяволска зеница, 
разнесе дъх на влажен звяр, 
а сервитьорката-чистница 
го погна с крясък и шамар.

И то се втурна към вратите, 
разсипа вестници и смях. 
За миг му мернахме петите 
през ситния дъждовен прах.

На мене впрочем ми се стори 
(през мировата ми тъга), 
че то се спря и се престори 
на малка шарена дъга. 
Във всеки случай - духна вятър 
и под дъгата се провря. 
И стана ясно, че е лято, 
и облакът си отлетя. 
И слънцето дъжда метеше 
с разперените си метли...

А кафенето се косеше: 
"Тъй светло е, та чак боли!"