Както си спях и сънувах, че съм висок и красив, някакъв шум ме събуди. Скочих в леглото и побутнах жена ми:

- Има някой в хола! – прошепнах й.

- Мпфхрр – измърмори тя и се зави през глава.

Ей това е феминизмът, помислих си, уж борба за равни права, уж в семейството и двамата носим панталон, обаче като трябва да се плати сметка или да се сбори някой в хола – върви ти!

Нямаше как, отвих се и станах. Заопипвах за някакво оръжие и в крайна сметка се спрях на една нокторезачка. С тихи стъпки заситних до хола, открехнах вратата, поех си дълбоко въздух и размятайки нокторезачката като нунчаку, изскочих.

- Кажи си молитвите, нещастник! – изкрещях първата филмова реплика, която ми дойде на ум.

- Аве Мария, грация плена! – изкрещя на свой ред натрапникът и се прекръсти.

Светнах лампата и се озовах срещу някаква жена, дегизирана като Дядо Коледа – с дълга бяла брада, с пълен чувал, изобщо с всичко.

- Мога да обясня! – преглътна тя, явно респектирана от нокторезачката ми.

- Говори! – изръмжах втората филмова реплика, която знаех, и горе-долу с това репертоарът ми се изчерпа, нататък трябваше да се оправям с импровизации.

- Аз за добро съм тук, гражданино – проплака жената, - не крада, не съм лоша…

Внезапно се сепнах.

- Я ако обичаш, повтори това последното още веднъж.

- Не крада, не съм лоша – повтори тя.

- Фандъкова, ти ли си, бе? – свих вежди аз.

Жената въздъхна, дръпна изкуствената си брада и отдолу наистина се показа лицето на столичната кметица. Замислих се, че не съм се сресал, но после се сетих, че съм и по гащи, така че набързо пропъдих поривите си за благоприличие и попитах:

- Госпожо кмет, какво правите в дома ми, маскирана като Дядо Коледа?

- Идват празници, гражданино - въздъхна кметицата и се просна на дивана ми, - а никой не ме харесва, все едно за всичко аз съм виновна в тоя град – то не беше „Графа“, не бяха тия пусти павенца, хайде сега и въздухът бил мръсен, пък аз не съм реагирала навреме със зеления билет, не знам какво искат от мене тия хора…

Адекватно управление на европейска столица, помислих си, но не казах нищо, защото съм възпитан.

- И затова – продължи кметицата - реших да се дегизирам като добрия старец, да обиколя тайно домовете на столичани и да им раздам подаръци за Коледа, от ГЕРБ и от общината, белки пак ме заобичат…

Замислих се, после попитах:

- А няма ли да ви е по-лесно просто да започнете да си вършите работата както трябва, тогава със сигурност всички пак ще ви харесват… вместо да влизате с взлом по домовете на хората…

- Аз не с взлом бе, гражданино – каза кметицата, - аз през комина…

- Добре – кимнах, - и къде ми е подаръкът?

- Под елхата – посочи кметицата, след което върна брадата си на място и добави – хо-хо-хо, гражданино!

Опитах да запазя достойнство, но истина е, че пред опакования подарък всички сме еднакви.

- За мен ли е, ама не трябваше, много благодаря, хи-хи – казах на един дъх и разопаковах пакетчето.

Вътре имаше някакъв лист.

- Безплатна винетка за магистрала "Хемус". "От Софияяяя чак до самата Ваааарна!" – запя кметицата с мелодията на "От Мосвы до самых до окраин".

Сбръчках чело.

- Ама чакайте, то тая магистрала кой знае кога ще е готова.

- Март, 2146-а, оптимистична прогноза – консултира се с бележника си тя. – Ние от ГЕРБ винаги мислим за бъдещето! Не за година-две напред, а за вековете! Весела Коледа!

След което отиде до камината и започна да се катери през комина обратно навън. Можех да й предложа да излезе и през вратата, но не го направих. После погледнах листа, въздъхнах, смачках го и се запътих с него към тоалетната.