Нашето поколение не става за новата техника. То вече не е и техника – казват му технология. Щото е пълно с наука вътре в тия кутии, дето ги разнасяме по джобовете – кеф ти да напсуваш някого, кеф ти да му пратиш снимка, а някои дори писма пишат в автобуса!

И все пак и технологията си има своите проблеми – собственика й. Бъцне не което копче трябва, и тя послушно заработва залудо. Това е половин беля – много по-зле е, когато собствената ти технология реши да сподели видяното и чутото с друга!

Звънва ми онзи ден това, на което нашето поколение му казваме телефон, казвам ало и в отговор чувам разправия. Човешко е да се любопитства за какво си приказват баламурниците, които не могат да си служат с техниките си, – признавам, заслушах се. Нищо особено, разправия на каре белот.

- Никъде няма да ходиш – казва единият, - няма да ни разваляш играта, я как хубаво сме раздали картите!

- Може и да остана – отвръща му тръгващият си, - обаче имам условия!

- Хайде сега, да не разтуряме играта – рече трети, - дайте сега, со кроце и со благо, да продължим…

- Ти пък какво си се заобаждал изоттам! И каква е тая тенджера?

- Стига бе! Не ми начуквай каската! Води ми се! Ако й обелиш боята, не мога да я сдам! Има и песен за нея: „Върху мойта бойна каска утринна роса блести” – тая няма начин да не я знаете!

- Тука за какво сме се събрали – за романтични песньовки или да се разбираме като мъже! Аз с тоя родоотстъпник на една маса седя компромисно, той ми се прави на интересен. Предупреждавам, ако той не се разкара, аз ще преоценя участието си, макар да имам терца!

Тъкмо взе да ми става безинтересно, изведнъж разговорът тръгна към развръзка.

- Я внимавай! Падни за десет лицеви – изкомандва първият. – И никакви отклонения повече!

- Аз имам условия…

- Теб открай време те пускат някъде само условно! При първи сигнали влизаш безусловно вътре!

- Шефе, аз трябва да се отклоня до тоалетната…

- Върви, твоето ще го минем за домашна отпуска. До пет минути да си тук! Ако не се прибереш навреме, става самоотлъчка с всички последствия и мярката за неотклонение става съвсем друга!

- Много меко се държиш с тях – отбеляза гласът на направилия компромис с масата. – Връткат ти номера, ти им се връзваш. И не забелязваш, че единствен аз не създавам проблеми, не се тръшкам, не пискам, играя точно както трябва, за да не ни прецакат, изобщо – за по-добър партньор от мен не можеш да мечтаеш!

- Като те държат под домашен арест, няма къде да мърдаш – отвърна сухо другият глас. – А са те пуснали навън, а пак си наритал някой клек-шоп!

- Това са долни инсинуации – възрази Домашният арест. – Провокираха ме и аз се поддадох неразумно, но втори път няма да им мине номерът.

- Готово, шефе – рапортува отишлият до тоалетната. – Двайсет секунди предсрочно! И имам готови каре валета на разположение – нали ония, предишните, решихме, че вече не стават... И – разрешете да доложа - тоалетната хартия е свършила.

- Аз имам условия – тоя да не ни пробутва валетата си, ако е на въпрос, и аз имам готово каре! А за тоалетната хартия някой трябва да понесе пълната отговорност...

Разговорът съвсем се размириса, така че реших да взема мерки.

- Ало – викнах в телефона си, - затваряйте бе, няма цял ден да ви слушам простотиите! Ако ще играете, играйте, и без това друга работа си нямате там!

Стреснаха се, затвориха.

А пък мен оттогава ме гложди съмнението – тия, карето, защо имаха мярка за неотклонение? Вече? Надали...

Не ми казвайте, че си мислите това, което си мислите – недемократично и противоконституционно е да се казва на глас!