- Страшен фейс! – рекох на приятеля ми. – Много добре изглеждаш!

Той доволно се ухили.

- Така е. Знаеш ли как постигнах всичко това?

Нищо не знаех.

- На мен – казва приятелят ми – властта всичко ми взе, но и всичко ми даде. Сигурно помниш, че аз бях от първите, дето търчаха да демонтират старото и да градят светлото бъдеще. Много исках нещата да се променят и вярвах, че е за доброто на всички ни.

Вдигнах рамене, вече не помнех такива неща.

- Но един ден властта рече – стига борба, давайте да работим. И това изпълних, от светло до мрак се блъсках. Но колкото повече работех, толкова по-малко пари ми плащаха.

- Тогава властта рече друго – трябва ни средна класа, трябват ни хора, които са истински стопани. Върнах се на село и завъртях стопанство. Пръв купих дузина глави добитък, ама нямаше с какво да ги храня. Така бяха написали правилата – един имаше право да стопанисва ливади и сено, друг можеше да гледа добитъка. Когато се преборих да ми дадат ливади и морави, където да храня животните си, те вече бяха умрели от глад.

Махнах с ръка – минало и заминало.

- Не е само това – продължава приятелят. – Банката рече, че ще ме обеси заради кредита ми, но постъпи още по-подло, предаде ме в ръцете на разни частни рекетьори. И това премина през главата ми.

Вдигнах рамене – всеки е минал през бой и обиди по банкови причини.

- Вързах се и на басните с европейските пари. Кандидатствах за какви ли не програми, писах и брисах, докато стана ясно, че само определени хора ще се облажат с европейските кинти.

- Когато рекох, че това са чиновническите глупости и крайна несправедливост към честния човек, при мен дойдоха от разните данъчни и наказателни служби. Разпориха хастара ми от ровене и проверки.

Вдигам рамене – какво толкова, тези служби друга работа си нямат, нали!

- Съвсем останах без сили и заложих всичко на лотарията. Купувах билети на кило, на метър и от суеверие. Може и да съм спечелил двайсетина лева, но не повече.

Махна с ръка.

- Останах на улицата, защото вярвах, че в основата на всичко е честният частник, бизнесът на средната класа, този, който движи обществото. Че властта мисли за мен, че аз съм най-важният и дъра-бъра, сто чадъра! Голяма грешка! И тогава спрях да вярвам в такива дивотии.

- Защото – продължи той – властта се интересува денонощно само и единствено от себе си. Политиците нямат нужда от мен и теб. Политиците са хора като нас, но на друго ниво, много различно от живота ни. Стигнат ли това ниво във властта, те нямат дори спомен за нас.

Нищо не попитах, нищо не казах.

- Когато разбрах това, аз седнах и започнах да произвеждам най-нужната им стока. Станах важен човек в техния живот. Търсеха ме, поръчваха и плащаха. И знаеш ли какво произвеждах, какво ги вълнуваше най-много?

Не знаех.

- Огледала. Те искаха да вижда само своя лик, да му се радват и да го съзерцават ката ден. Нищо друго не ги интересуваше. Купуваха си огледала, лично ги доставях и монтирах в разни кабинети и стаи.

После ме попита:

- Разбираш ли какво ти казвам? Схващаш ли мисълта ми? Единственото, което ги вълнуваше и което искаха да срещат, беше собственият им лик! Тази гледка им казваше колко умни са, колко прави и как незаменими са те. Това им носеше радост, успокоение и вяра в светлото бъдеще. Нали не си очаквал да чуеш това, а?

- Ето – завърши приказката си приятелят ми – затова изглеждам добре, имам мангизи и не ми дреме. Фалирах, когато вярвах на политиците, и забогатях, когато започнах да им продавам. На тебе оставям да обясниш защо така се получи в този живот.

Отворих си устата и аз да река нещо, ама не се сетих какво!