Усетих, че пак ще говори и го зяпнах в устата.
- Практиката го установи, а ние се учим! Най-корумпирани са борците с корупцията, най-меркантилни са безсребърниците, най-много мижат тези, дето трябва да бдят, най-нагли са слугите на народа.
Нямах какво да възразя, та си замълчах.
- Мислихме, мислихме и открихме решението! - съобщи той. После се замисли, рутинирано, опитно, дори зашава с пръсти. - Как да го нарека... Крайна мярка, дето те кара да се кокориш...
Изпитах желание да бъда полезен:
- Клин клин избива? - предложих вариант и си оставих вратичка за дистанциране от себе си. - Както казва народът!
Той светна:
- Да! Но с добавката, че е на чужд гръб! И това народът го е казал - разпери ръчища той.
Всъщност той спомена по-ниско разположени области, ала не това е важното, а идеята, която без прекалено много навеждане, можем да определим като гениална. Тук обаче той се закова и вдигна възхитен поглед:
- Ето!
Вдигнах поглед и аз и мислено снех шапка пред архитекта - не е лесно да създадеш сграда, която с вида си обезсмисля ред постижения на човешкия ум като немската класическа философия, Магна харта и най-вече "Малкият принц".
- Нашият човек живее на последния етаж! - доволно съобщи той.
Във фоайето - мрамор, кристални огледала, шадраван със статуя. Която мърдаше! Оказа се гола манекенка с делва на рамо, от делвата течеше вода, а отзад, дискретно следвайки девичите природни дадености, се криеше маркуч до потопена помпа.
- Водата, казват, е лековита! - съобщи ми той.
С оплакнати очи се щурахме няколко минути край асансьорите. Едва открихме дванайстата врата в третия коридор.
- Аз защо, мислиш, живея в къща! - погледна ме той, докато слушахме ненатрапчивата мелодия в кабината. - Нямам си други грижи, та и персонален асансьор...
Слязохме на терасата право в прегръдките на домакина. Огледах се изпод рамото му - барбекю с размерите на крематориума на Централни гробища, зимна градина колкото Народния театър и нататък подробностите се криеха в лека мараня.
- Каква е площта на тази прекрасна тераса? - полюбопитствах.
Той вдигна рамене:
- Знам ли! Откакто миналата година купих апартамента за 350 лева, все не ми остава време да я обходя!...
- Да не се отклоняваме!
Думите му се вклиниха в разговорката ни внезапно и стряскащо като недепилиран дамски крак. С домакина ни рефлекторно се изпънахме и проследихме с погледи ръката му, която с широк жест обхвана околността:
- Ето така ще изкореним пороците в нашата страна!
Усещах, че всичко разбирам, на някакво гръбначно ниво, а също и сърдечно, но дотук. Явно и той усети това, защото продължи търпеливо:
- Обръщаме нещата на 180 градуса! За борба с корупцията не ни трябват честни хора, а напротив, възможно най-оцапани. Финансите да се поемат от най-меркантилните и тогава можем да сме спокойни за хазната! - Усетихме в гласа му мечтание. - Ех, къде го Жоро Павето да оглави правото!
- Трудна задача ли е подборът? - поинтересувах се.
- Най-трудната! Хиляди хора преценяваме, къртовски труд!
- И не можете да намерите достатъчно корумпирани, меркантилни и прочие? - повдигнах моновежда.
- Всякакви намираме, но все нещо им липсва. Един взема подкупи, но не се меси в политиката. Друг сменя партиите по-често от гащите си, но пък не е забъркан в контрабандата. Материал липсва!
Болката му нямаше как да не усетя. Пренасочих разговора:
- А крайната цел?
- Хората да си кажат "Е, такова чудо е невъзможно!" А щом е невъзможно, значи го няма! А щом го няма, значи сме го изкоренили и всичко е наред!
Замислих се дълбоко...
