Всички искаха да разкажа какво си спомням. То не беше много – качих се в автобуса и по магистралата тръгнахме към града. Най-ясно от всичко помня онзи, който се пльосна на седалката до мен и вика:

- Ще видят те сега!

Извади телефона си и набра номер. Когато отсреща му отговориха, той пусна звука на високоговорител, тури апарата на поставката на седалката и рече:

- Баце, да знаеш, че идвам при вас. Стисках, стисках, ама вече няма накъде! И аз искам да топна пръст в кацата с меда!

- Това ли каза наистина? – питат ме лекарите.

- Абсолютно! – викам. – Нали седеше до мен. Всички в автобуса слушаха, даже двигателят заработи по-тихо. Може ли някакво хапче?

- Разказвай нататък! – викат ми лекарите.

- Какъв  мед, бе! Не може така! – отговаря му онзи. – Мед има само за хората от властта! Ти човек от властта ли си?

- Не, ама с две ръце съм гласувал за вас! Когато властта дойде, тя обеща, че ще има за мен. Спирам да гласувам за вас!

- Сериозно ли това каза? – питат лекарите. – Че няма да им гласува повече?

- Напълно сериозно! Каза още: Обещахте, че ако ви изберем, за всеки ще има мед, масло, а по празниците и баница. И какво стана? Взехте, колкото никой преди вас не е вземал, удавихте се в благини, а за нас – йок, нула!

- Кой ти говори такива глупости! Кой се е удавил, че нещо не разбрах? – пита го онзи.

Този, дето седеше до мен, не отстъпи:

- Всички така говорят! Всеки от властта е бръкнал в кацата мед и е гребнал колкото може да носи! Имало и такива, дето си взели, а после се върнали за още.

- Ти – рече онзи отсреща, – няма да слушаш всички, а само какво говорят нашите. Властта не е крала и грабила, всичко е законно. Всичко това се полага на властта и тя си има нужните документи. И второ – ти трябва да ни подкрепиш! Имаме голяма нужда от честни хора като тебе, от опора и добра дума. Защото сега всички са скочили срещу нас, а ние сме сами. Искаме да застанеш до нас!

Нашият пасажер не се предаде:

- Първо меда, после подкрепата за вас. Готов съм да скочат срещу мен и всички ме сочат с пръст, ама да съм си взел каквото душа ми иска, да имам документи за него и да не ми дреме. Искам и аз да се мъча като властта, когато я псуват и ругаят. Тогава ще ти вляза в положението…

- Това е всичкото – рекох на лекарите, – което помня, дума по дума. Сега разбрах, че на пътя имало голяма дупка, автобусът паднал в нея и са ни вадили с водолази от дъното. Може ли едно хапче?

После аз ги питам:

- Ама как така автобусът е паднал в дупка на магистралата? Че тя е чисто нова, преди месец прерязаха лентата и цялата власт беше на откриването й!

Онези ми се смеят:

- Каква магистрала те гони бе! Най-обикновен път си беше това, така си остана!

- Ама те се заклеха, че е магистрала! – не отстъпих аз.

- Те се кълнат във всичко – саниране, фондове, инфраструктура, картели. С такива клетви пълнят кацата и медът никога не пресъхва там.

- Дайте ми някакво хапче – викам им, – че направо ми причернява.

- Нямаме лекарства бе! – викат ми онези. – Даже и бележка за катастрофата не можем да ти дадем, защото и формуляри нямаме.

Питам ги:

- Че какво правите тогава в тази голяма болница?

- Нищо – викат, – говорим си с такива като тебе за мизерията и колко кофти я караме. И за властта говорим, дето денонощно пълни джобовете си и все няма наяждане. Какво друго да правим, а!

- Не знам – признавам си. – Сигурно при катастрофата на автобуса съм паднал на главата си, вече нищо не знам!

- Ех – викат лекарите, – не само ти, всички ние паднахме на главата си. За разлика от властта, която все в кацата с меда пада! Ама тя колкото и да пада там, няма главоболия и грижи като нас, така да знаеш!

Е, това го знаех и без тях.