Quantcast
4 истории на филмовите номади "Позор" | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

4 истории на филмовите номади "Позор"

Здравко и Ангел са посетили 107 страни и са показали у нас филми от почти толкова
578
 Снимки: Личен архив
Пътешествениците са обиколили 107 от страните на планетата.

Киномани, филмови преводачи, пътешественици, любители на птиците: това са Здравко Григоров и Ангел Хаджийски. Първият е завършил кинознание в НАТФИЗ, а вторият - тюркология в СУ „Климент Охридски”. Двамата основават „Позор” през 2007 г. Основната цел на компанията е разпространението на арт филми, които иначе трудно биха намерили място в киноафиша. Сред събитията, които провеждат, са фестивалът за кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка Sofia MENAR, форумът за документално кино Sofia Biting Docs и филмовата панорама „Кино за пътешественици”. 

 

1. Пражки позор

През 2007-а, няколко месеца след като се запознахме, решихме да отидем на концерт на Джордж Майкъл в Прага. И двамата бяхме излизали извън България само по веднъж: Здравко в Германия, а Ангел в Турция. Не можехме и да си помислим за скъпите самолетни билети, затова решихме, че ще пътуваме с автобус - 24 часа. След няколко граници и вълнуващи разговори с колоритните ни спътници се озовахме на автогарата в Прага. И там се загледахме в знаците Pozor! (на чешки означава "Внимание!" - б.р.). Вече имахме идея да се занимаваме с разни киноинициативи и решихме, че ще се наречем така: хем ще сме провокативни, хем будещи любопитство.

А концертът на Джордж Майкъл беше отменен. Но спазихме поговорката „Всяко зло за добро” и вече 14 години „опозоряваме” киноафиша. Първата ни професионална изява беше „Късо съединение” – пълнометражни филми, съставени от късометражни новели, т.нар. омнибуси. Не може да се нарече чак фестивал, защото бяха 4 филма, но пък стартирахме ударно. Първи филм „Без ограничения” – забранен до 18 години, а вътре имена като Марина Абрамович, Гаспар Ное, Матю Барни, Лари Кларк... Посред лято, мъртъв сезон за кината, а пред Дома на киното се извиваше опашка от над 50 души за билети. Тогава още беше времето на кинолентите, ние обаче нямахме пари да си позволим лента, затова ни бяха изпратили филма на DVD. В средата на салона бяхме сложили една маса, на която беше монтиран проектор и DVD плейър, откъдето се излъчваше филмът. И ние излязохме пред публиката, благодарихме, след това разместихме седящите на реда с техниката и се намърдахме до проектора, за да пуснем филма. Всичко беше толкова аматьорско, но на хората им хареса тази близост и от тогава сме си все така близки със зрителите.

А понякога ги черпим с домашно приготвен сладкиш, тематично свързан с прожекцията - последно кадаиф за прожекцията на "Писма на съдбата" миналата седмица.

 

2. Пътеводна светлина из киносалоните

През 2009-та, в най-големия януарски студ, решихме да организираме фестивал с филми от Близкия изток и Северна Африка. Основният виновник за идеята е Ангел, защото покрай завършената тюркология имаше сериозен интерес към тази култура. Много харесвахме произведението на Ерик-Еманюел Шмит и затова си „откраднахме” заглавието „Цветята на Корана”.

Като дойде време за първата прожекция, се оказа, че парното в Дома на киното не работи. Никак не искахме началото на фестивала да е с отменена прожекция, затова купихме 3 бутилки ром, взехме един самовар и се получи едно горещо откриване. Хората бяха изключително изненадани, като им предлагахме чаша чай, преди да влязат в салона. Отдавна никой не помни студената зала, но още има зрители, които ни напомнят как сме ги посрещнали с чай и ром.

След 4 издания на фестивала набрахме смелост да променим името. Направихме го най-вече заради световните разпространители, които се опасяваха, че фестът е за религиозни филми. Но българските зрители вече бяха свикнали с това име и затова малко се притеснявахме да налагаме ново. Все пак през 2013-а се появи MENAR. От една страна, като абревиатурата за страните от този регион - Middle East and North Africa Region, от друга - „манáр” на арабски означава "фар", светлинна кула, пътеводна светлина. С новото име дойде и новият формат на фестивала – късометражно, документално и игрално кино. Тази година за първи път Sofia MENAR се проведе онлайн. Имаше огромен успех и успяхме да стигнем до места, където няма киносалони, което е най-ценното за нас, затова възнамеряваме опцията за онлайн гледане да се запази като част от предстоящите издания на фестивала.

 

3. Хаити – една от 107-те страни на картата на „Позор”

Най-бедната държава в западното полукълбо. Висок процент на заболели от холера, малария и тропическа треска. Като добавим и предупреждението в сайта на МВнР: „Посетителите в Хаити трябва да са изключително внимателни, тъй като нивото на престъпност е много високо, съществува и риск от отвличане”, то вероятността да се откажеш от посещение е много голяма.

Нас обаче всички тези предупреждения не ни отказаха и решихме да проверим ситуацията на място, като се сдобихме с билети за сутрешния автобус от Санто Доминго (Доминиканска република) до Порт-о-Пренс (Хаити).

Първият шок, който ни очакваше – граничният пункт. Приличаше на строителна площадка, из която се мотаеха всякакви съмнителни типове, които ти предлагат да обмениш пари (възползвахме се от малка сума), да те закарат с моторите си някъде или пък те дърпат, за да те заведат отпред на гишето и да получиш печат, без да чакаш на опашката.

Когато стигнахме на гишето за печат, само ни погледнаха, взеха ни паспортите и ни казаха да последваме един служител. Заведоха ни при началника на пункта и се започна един дълъг разпит защо идваме в Хаити. Процедурата продължи наистина дълго и като излязохме от пункта, видяхме, че автобусът е потеглил без нас. А пък раниците ни бяха вътре. Сърдита митничарка набързо извика един от мотористите, който ни метна и двамата на мотора си и с мръсна газ догонихме автобуса. 

Автобусът спря в нищото. Оказа се, че гарата е в покрайнините на Порт-о-Пренс. Други туристи нямаше, повечето от местните ги чакаха коли. Идваха разни хора с мотори да ни питат къде искаме да отидем. Бяхме сменили някакви пари на границата, но не много, защото си мислехме, че ще има банкомат на гарата.

Все пак се разбрахме с двама мотористи да ни откарат срещу 10 долара. Метнахме се на возилата и с пълна газ по прашните улици. И пак шок! На едно кръстовище единият мотор зави надясно, а другият – наляво. Оказа се, че единият моторист трябва да зареди.

Мястото, където щяхме да нощуваме първите две вечери, беше един покрив с монтиран ламаринен навес, в които имаше само двоен матрак и мрежа против комари. В самата къща имаше вода и баня, така че това беше най-приятната оферта, която намерихме в интернет.

На сутринта решихме да си потърсим някакъв хотел в центъра на Порт-о-Пренс. Бяхме останали с 5 долара, а до центъра имаше около 10 километра, така че трябваше да намерим начин да се придвижим. Минахме през три банкомата, без нито един от тях да ни финансира. Явно щеше да се ходи пеша. А пътят беше без тротоари. Основният проблем бяха отходните води, които се стичаха встрани. Водата си проправяше път измежду купища разлагащи се плодове и зеленчуци, найлонови торби с незнайно съдържание и наслоена кал. Ние слаломирахме измежду изпречилите се на пътя ни препятствия, като се опитвахме да не забелязваме в каква мръсотия сме попаднали и какви зловония ни заобикалят.

Картината около местната топ забележителност – Железния пазар, е доста ярка в съзнанието ни – стотици крещящи продавачи, нахвърляли всякакви стоки върху едва крепящи се сергии, кал до глезените, която изцяло поглъщаше кецовете ни, безкрайна върволица от хора, които се опитваха да заобиколят купчините с изгнили плодове и зеленчуци, нахвърляни край сергиите, и ние, които отчаяно продължаваме да си търсим хотел. И банкомат.

Сред цялата тази разруха видяхме едни ламарини, на които пише Change, отидохме и сменихме срещу някакъв смешен курс последните си пари. Попитахме касиерката дали има хотел наблизо и тя със съжаление отговори, че хотелите са в Пейшън Вил.

Пейшън Вил е луксозно предградие на Порт-о-Пренс, където живеят само дипломати и което местните избягват. Пък ние нали искаме да сме при местните. И така с местни пари в джоба и с раници на гърба решихме, че пак ще си спим на покрива, стига да разберем как да стигнем до там, защото бяхме безкрайно изморени и предпочитахме да не се връщаме пеша.

Седяхме си до едно кръстовище с полицай и той дойде при нас. Попита ни искаме ли мотор, нямахме нищо против. Извика един много колоритен раста, който първо се увери, че ще му платим, и след това ни каза да се качваме. Обаче ние бяхме с раниците и беше трудно да се поберем тримата на един мотор. Тогава полицаят намери решение: слагаме едната раница пред шофьора и после се качваме ние, като втората раница остава най-отзад. Прибрахме се срещу 10 долара и пред погледите на стотици местни, които ни махаха по целия път.

 

4. От синигер до плоскоклюн листоног

Звучи странно, но допреди 3 години не можехме да различим сойка от синигер, и точно един бас относно тези две птици запали интереса ни към птичия свят. Оказа се, че се чувстваме много уютно сред пернатите и може часове наред да споделяме мигове. Документирали сме срещи с над 150 вида в България, като съвсем наскоро имахме голям късмет да видим плоскоклюн листоног.

След като публикувахме снимките, с нас се свързаха много орнитолози, за да ни поздравят, тъй като се оказа, че това е едва пето наблюдение на този вид в България. А ние приемаме срещата като награда за безумното ни решение да извървим пеша разстоянието между Поморие и Ахелой в порой с комбинация от силен вятър. Почти ежедневно обикаляме ливадите около квартала и популяризирахме "Обеля" като една от основните птичи дестинации в София.

Още

"Дюн" срещу стрийминга: Киното не е продукт, а храм

23.08.2021

841
Master of Art ще обиколи шест града с 68 филма

20.08.2021

192
Напрежението между Китай и Тайван стигна до кинофестивала във Венеция

10.08.2021

564