Журналистът Сашо Диков няма нужда от представяне. Наскоро той стана на 70 години, голяма част от които свързани с телевизията. Диков е ходещ сборник с хиляди интересни случки, но за "Сега" реши да разкаже няколко истории за трудните избори, които той е правил и които хората покрай него са правили.

Защо 5, а не 6?!

Не вдъхвам доверие още от студентските си години. Бях студент във ВИФ, тъй като там можех при по-добри условия да тренирам ски. Нямаше ме на лекции от октомври до април, бях все по лагери и състезания. Връщам се, влизам в залата за лекции и там говорят за мен чужди непонятни неща. Оказа се последната лекция по биохимия. Това беше най-тежкият изпит. Преподавателят режеше безмилостно всички. Тройката беше подвиг, четворката - мечта. Никой не помисляше за по-висока оценка. Свършва лекцията, отивам при него и му казвам - извинявайте, ама понеже съм спортист, скиор, цяла година ме е нямало и затова сега как да стане да се явя на изпит. Отговори ми - за мен ти не си студент, никакво явяване на изпит. Ректорът и деканът на факултета започнаха да го навиват, че съм умно момче и ще се подготвя. След хиляди увещавания професорът извика една асистентка и каза - от мен да мине, да мине всички упражнения и на септемврийската сесия да се яви. Но да знаеш, че трябва да знаеш много. Казах му - като трябва да знам много, ще знам много. Мина курсът с асистентката. Есента отивам на изпита, пита ме каквото ме пита, отговарям. Пише нещо в книжката, вземам я. Излизам пред кабинета, отварям книжката, затварям я и се връщам. И какво му казвам - извинявайте, защо 5, а не 6. Той щеше да падне от стола.

Завършил съм ВИФ с 5.50 и пълни шестици на държавния изпит. И имам 2 провала. На двата най-важни изпита - 2 четворки - по масаж и по основна гимнастика - наука за тялото и неговите крайници и движенията им. 

Завършил съм 2 години следдипломна квалификация в СУ телевизионна журналистика, но накрая толкова ми беше писнало от глупостите, които преподаваха там, че не си взех изпитите и не взех тапия. 

На олимпиада

Годината е 1976-а, преди Олимпиадата в Инсбрук. Бяхме в националния отбор по ски петима. Борехме се за четири места, които да отидат на олимпиадата. Преди последното състезание в България тогавашният треньор на националния отбор пред ръководството на тогавашната спортна организация БСФС направи доклад, изтъкна някакви класирания, точки, коефициенти. И в крайна сметка каза, че аз съм най-слаб от всички и затова не трябва да ходя на олимпиадата. Само че на другия ден имаше състезание по слалом - купата на в. "Отечествен фронт". Бях извънредно бесен. И не щеш ли, най-слабият не само че стана пръв, но станах пръв с много сериозна разлика. Стана много конфузно положение. Нямаше как да не ме вземат. В крайна сметка отидохме петимата. Веднага след завършването на олимпиадата треньорът Попангелов-старши каза, че за мен няма място в националния отбор, че съм безперспективен. И така на 23 години и половина ме отказаха от спорта.

Има бройка, ама няма щат

2 години по-късно дойде назначението ми в БНТ. Всички бяха против, защото дотогава хората и от федерацията по ски ми бяха сърбали попарата. Аз говорех, имах мнение, разправях се. Отделно от това вярно, че тогава не осъзнавах някои неща, но млад, красив и интелигентен - такъв човек не им трябваше на спортната редакция и съпротивата и вътре в телевизията, и отвън от страна на ски федерацията беше огромна. Но тогава Иван Славков, генерален директор, каза - назначавам те. Няма да забравя, извика шефа на отдел "Кадри" и му каза - отиваш и го назначаваш. Той отговори - разбира се. Слизаме на първия етаж и той ми казва - как да те назнача, като няма бройка. Връщам се при Иван: "Няма бройка". Вика го той. Пак обратно. Тогава шефът на "Кадри" ми каза - има бройка, ама няма щат. Пак се връщам при Славков. Той го извика и му каза - ей, ти разбираш ли какво ти казвам, този човек го назначаваш. Шефът на отдел "Кадри" толкова артистично се удари по челото и каза - измислих. Трети път слизам при него, намери бройка, кадри, щат, всичко. И ме назначиха. Заповедта ми за назначение беше от 1 януари 1978 г. На всичкото отгоре тогава такива бяха законите, че аз като селянче от Троян нямам жителство, та Иван направи някакви гимнастики. За по-младите да обясня - тогава, за да работиш в София, трябваше да си софийски жител. Без жителство можеше да се работи в "Кремиковци" или като ватман. Но Иван уреди това и така започна моята история в БНТ, която продължи 15 години, 3 месеца и 27 дни, докато не си подадох оставката в един априлски ден на 1993 г.

През 1988 г. за Олимпиадата в Сеул всички в редакцията бяха изпратени там да коментират от мястото на събитието. Аз като очевидно неблагонадежден бях оставен в София с тежката задача да правя олимпийски дневници по 10 минути на ден. Тогава шеф на редакция "Новини" беше Явор Цаков. Първия ден направих 10 мин. След това го питах дали има нещо против да направя 20 мин., третият направих 40. Така нарастваха нещата в геометрична прогресия. Накрая станаха часове олимпийска програма от студиото в София. Получиха се много интересни неща, стана нещо, което хората от големите телевизии го правят открай време.

"Поясът на пепелянките"

След като през 1993 г. си подадох оставката от БНТ, отидох в Канал 3. При отиването ми в Канал 3 се смениха няколко директори. В един момент собственикът каза - или трябва да закрием телевизията, която в момента е със 120 щата, или тия щатове трябва да станат 60, но пък има ли смисъл с 60 души да правим телевизия. Отговорих - има смисъл, махаме новините. Това беше кощунствено за времето си решение. Обясних, че трябва да ги махнем, тъй като е най-скъпият телевизионен продукт и сме абсолютно неконкурентни на големите телевизии. Затова и няма смисъл да пръскаме пари и техника. Вземаме най-уволняваните журналисти, които започват да правят по едно седмично предаване. Така взехме Маргарита Михнева, Светослава Тадаръкова, Виза Недялкова и Лили Маринкова. Бях го кръстил "пояса на пепелянките". Предизвикахме огромен интерес. След което започнахме да правим прословутите съботно-неделни предавания с "Асене, върни" (Асен е на пулта, а Диков в ефир го кара да превърти даден запис, бел. ред.). Асен е бивш баскетболист, страхотен техничар. Трябваше да замине малко преди началото на войната за Ирак. Беше направил прощален коктейл. Една млада репортерка го попита не го ли е страх, той каза - след 5 години със Сашо Диков Саддам Хюсеин ми се вижда като английски колежанин, така че нямам никакъв проблем, тръгвам спокойно.

След което си подадох оставката и от Канал 3, защото новите собственици не удържаха на думата си да не се месят в моята работа.  

Гостът, който не "падна"

Следващата ми спирка е Нова тв, където започнах през 2013 г., когато започна масово изтичане на кадри от Нова тв към Тв 7. Тогава Цветан Василев купуваше журналисти наред. Големият удар за Нова тв беше, когато една от големите й звезди - Мартин Карбовски, след предаването си просто казал на продуцентите от "Телеман", че си тръгва. Без предупреждение. Защото Цветан Василев му беше обещал огромни пари. Така те бяха изправени до стената и кадрово, и имиджово. Като единственият изход да компенсират тези загуби беше най-после някак си да клекнат и да ме поканят. Имахме среща със Силва Зурлева. Казах й - идвам, но никаква намеса. Тя обеща, само че още на второто предаване каза - един от гостите трябва да падне. Тогава, прави чест на продуцентите, казаха - или гостът остава, или спираме предаването. Гостът беше Алексей Петров, който тогава беше враг номер 1 на държавата. Тя си мислеше, че аз го каня, за да го хваля и за да рутим Бойко Борисов. А аз го поканих, защото той, като излезе от ареста, беше се заканил, че ще направи чудовищни разкрития.

Предаването ми стана най-рейтинговото в съботно-неделния блок и следващата година от тогавашния шеф на bTV получих немислима оферта като пари и възможности. Отказах. Това доведе до подобряване на условията ми в Нова тв и на удължение на договора с още една година. Което не им попречи да ме уволнят, натиснати може би от един човек с много власт. 

Краят на мечтата BiT 

Отидох в телевизия BiT. Първоначалната визия беше да се прави голямо изкуство, големи художествени произведения, изпипани документални филми. Но година и нещо всичко вървеше на бавни обороти, никой не искаше да гледа тази телевизия, тя не беше и за гледане. Собственикът ме попита дали искам да стана програмен директор. Тотално сменихме програмната схема, направихме 2 двучасови блока ежедневни с публицистика и т.н. И само за 4 месеца станахме четвърти по доверие след трите големи телевизии.

Около Нова година през 2018 г., след като видяха, че не става с тоягата, извадиха моркова - предложиха на собственика Павел Вълнев огромна торба с пари. Той видя, че отникъде няма подкрепа откъм спонсори, че бойкотът е пълен и няма шанс това, което е вложил, да се върне по силата на бизнес модели. И реши да продаде телевизията, която беше единственият му бизнес в България, и така се приключи с проекта. Това беше краят на приказката BiT. Давам си сметка колко съм труден за преглъщане. След купуването на BiT един човек ми каза - някои хора упорито не могат да те преглътнат и са решили докрай да те тормозят, дори с цената на милионите, които дадоха да купят и да затворят телевизията.

След това отидох за кратко при Слави Трифонов. Каза ми - не могат да ти затворят устата, ела да правиш предаване. Но се разделихме след първото, защото каза, че няма как да направя темата, която бях обявил, защото била особена ситуацията. Темата беше за едни много пари, за едни приятели на Бойко Борисов. Още тогава се разбра, поне за мен, че фактически Слави Трифонов не е онзи свободен човек, за когото се представя пред публиката. Жалко, че по такъв уродлив начин това се потвърди вече в ролята му на политик. 

После получих покана от Евроком, където и досега правя предаването "ЕвроДикоФ".