Христо Янев е роден на 4 май 1979 г. в Казанлък. Кариерата му на футболист преминава през "Олимпик" (Тетевен), "Берое", ЦСКА, "Литекс", френския "Гренобъл" и гръцкия "Панетоликос". С "армейците" става шампион на България през 2003 и 2005 г. Печели и два пъти титлата с "Литекс" - 2010 и 2011 г. Има 11 мача и 3 гола за националния тим на България.
Бил е треньор на ЦСКА, "Нефтохимик 1962" и "Миньор" (Перник), с който в момента води битка за влизане в Първа лига.
Другата му голяма кауза е свързана с организацията "Седем истории" и нейната цел - изграждане на терапевтичен център за деца с проблеми в развитието и комуникацията. Заедно с екипа успява да осигури и дарителска SMS кампания - DMS SEDEM на номер 17 777. За да популяризира идеята за помощ за децата с аутизъм, изкачва благотворително през юли 2020 г. най-високия връх в Западна Европа - Монблан (4809 м).
Женен, с две деца. Автор на книгата "Единственият начин".
1. Търг с фланелки
Тъй като имам много контакти с футболисти, с които съм играл през годините, се опитах да събера фланелки на известни отбори с автографите на техните играчи. Идеята бе като събера достатъчно фланелки, да ги пусна на благотворителен търг, а всички събрани средства да отидат за изграждането на център за деца с аутизъм и проблеми в развитието.
Но заради пандемията от COVID-19 всичко се отложи във времето. Възникнаха и чисто бюрократични спънки. Затова тези фланелки стоят още вкъщи в очакване на момента, в който замисълът най-сетне се осъществи. А сред тях са екипи на "Барселона", на "Атлетико" (Мадрид) - все с автографи на футболистите. Включиха се Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Владимир Манчев... Всеки помогна с каквито контакти имаше.
Вярвам, че един ден ще се получи този търг. Но от идеята за него тръгна всичко останало. Решихме, че проблемът с липсата на такъв център си заслужава да бъде популяризиран. Че децата с аутизъм са сред нас и трябва да им се помогне да направят малката стъпка, за да заживеят пълноценно. Че това е проблем, който може да почука на всяка врата.
2. Изкачването на Монблан
Тази идея бе на моя приятел Ману Гаде, трикратен световен шампион по фристайлинг. Той ми предложи да популяризираме каузата, като се качим на Монблан. "Хората ще видят, ще разберат", каза ми той. И така направих нещо, което не си бях и помислял. Защото най-високото място, което бях изкачвал дотогава в живота си, бе Копитото.
Последва сериозна подготовка в продължение на два-три месеца. Ману ме предупреди: "Ти си спортист, физически си здрав. Но за такова предизвикателство трябва много по-сериозна физическа и ментална подготовка."
Когато тръгнахме нагоре, решихме един ден да останем на 3500 м, за да видим как ще реагирам на височината. Ману остана доволен как се справям и ми заяви, че на следващия ден може да направим атака.
Тръгнахме сутринта в 6:00 ч. Вървяхме 7-8 часа, докато стигнем 3800 м. Там направихме една почивка за около 6-7 часа. И към 2:00 ч. през нощта започна основното изкачване. По план трябваше да стигнем в 9:00 ч. сутринта на самия връх. Имахме късмет, че времето беше много добро, темпото ни също бе отлично. И успяхме да се качим още в 6:00 ч. сутринта.
Като цяло реагирах добре на височината. На около 4200 м почувствах, че ми става много студено. Тогава спряхме за десетина минути, за да се подсиля с храна и да сложа по-топли дрехи. Нататък вече бе безпроблемно.
Това, което ме впечатли, бе, че на големи периоди вървиш по един ръб и ако се отклониш със сантиметър-два наляво или надясно, отиваш по дяволите. Другото, което няма да забравя, е как видяхме изгрева на самия връх. Ману Гаде после ми сподели, че се е качвал 40 или 50 пъти на Монблан и никога не е виждал нещо подобно. Това ме докосна истински и ми доказа, че сме много, много малки във всичко, което се случва около нас.
Тогава разбрах, че трябва да направя всичко възможно и да продължим да се влагаме за тази кауза. В крайна сметка в този живот трябва да оставиш някаква следа след себе си. Затова се затвърди усещането, че ако мога да помогна с нещо на хората, които се грижат за децата, и родителите в тази тежка ситуация, то това ще бъде моята цел.
Слязохме след това за 6-7 часа и тогава усетих как ми пада товар от раменете. Защото истината бе, че при качването изпитвах един здравословен страх и до последно се питах дали ще успея да стигна догоре. А след прибирането си от Монблан получих обаждания от цяла България и разбрах, че наистина е имало смисъл. Но и за миг не си помислих, че съм направил нещо велико - аз просто съм един родител, който иска да помогне на много други родители.
3. Среща с Боян Петров
По време на подготовката си за изкачването на Монблан използвах маршрута от Княжево до Копитото, известен и като Пътеката на Боян Петров. Спомням как преди време имах среща с него и той ме впечатли изключително много с нещата, които ми разказа, с начина си на мислене.
Няма да забравя никога и едни негови думи: "Вас, когато направите нещо, което доставя удоволствие на душата, ви аплодират 80 000 души. Ние, когато се качим и докоснем някой връх, ни аплодират боговете." Тази реплика ми се запази в главата. И го усетих това чувство, когато се качих на Монблан.
4. Ходенето по държавни учреждения и... по мъките
Пътят, по който вървим, за да достигнем до целта, която сме си поставили - изграждането на центъра, е много труден. Стигал съм до това да говоря с вече бивши министри на икономиката и социалните грижи. Всеки от тях поемаше ангажименти, които впоследствие не стигаха до реализиране. Което е много болезнено, понеже това трябва да е основна цел на държавата - да подпомага, да даде най-доброто на хората в нужда.
Защото съм запознат каква е политиката в другите държави специално за децата с аутизъм. В Кипър например правителството поема 100% от лечението на децата, обучението на родителите и работата с тези деца. Ако не си доволен от резултатите и решиш са отидеш някъде другаде и да отделиш средства, то държавата поема 80% от това нещо.
За Франция, Германия, Италия пък изобщо няма смисъл какво да говорим. Там има изградени невероятни центрове, осигурени са най-добрите неща. А ние тук просто се мъчим да осигурим едни нормални условия на хора, които са достатъчно добре подготвени и обучени и имат нужния опит да помогнат на децата да направят тази малка крачка, за да станат еднакви с всички останали.
Говорил съм с много хора. Видях много сълзи, много тъга, много болка. Но всичко опира до едно нещо - ако хората искат да решат един проблем, те трябва да го открият, да са честни да го признаят и да са готови на всичко, за да го разрешат. Защото понякога има неудобство да разкажеш за проблема си, да споделиш болката си.
5. Екипът в "Седем истории"
Видял съм лично специалистите в тази област през какви трудности минават, какви са условията им на работа в момента. Много е потискащо да ги виждаш как са принудени да се местят от един център в друг, с всичките вещи, които трябва да пренасят.
А за децата и родителите е добре да имат среда, която им е позната. Това, че сменят обстановката постоянно, води до несигурност у децата, у родителите, дори и у хората, които работят. Виждал съм колко търпение влагат тези специалисти, за да накарат едно дете да им се довери и да започне да съдейства в терапевтичните сесии.
Затова и моята цел, и тази на екипа стана да осигурим условия за база. Да осигурим една сигурност, така че тези хора да разкрият пълния си потенциал. "Седем истории" възникна спонтанно. От мои разговори с терапевта Светлана Картунова-Съни и нейния екип решихме да направим това сдружение. Да излеем душите си навън, да разкажем за проблемите на много хора.
Аз като родител, който не бе запознат достатъчно добре с аутизма и ненавременното развитие на детето за ранното му проговаряне, срещнах голямо разбиране от тяхна страна. Техните обяснения ми помогнаха да се успокоя и да разбера, че това е нещо преодолимо. Че това е процес, през който можеш да преминеш, стига да имаш достатъчно упоритост, воля и търпение.
6. Неочаквана подкрепа
На фона на десетки разочароващи срещи с държавни институции или големи компании в опит да намерим средства за нашата кауза съм получавал подкрепа от хора, от които не съм и предполагал. С някои от тях съм бил на терена, били сме противници. И това някой човек, който е играл срещу теб, да ти се обади и да ти предложи помощ, те кара да се убедиш, че спортът ти дава неща, които никъде другаде не можеш да намериш.
Някои от тези хора ме докоснаха с техните истории, с тяхната съпричастност на нашия проблем, с желанието им да помогнат. Отделно при старта на "Седем истории" получихме по едно рамо от други хора, за които дори не съм предполагал и се надявал - за оформянето на документите, за останалите необходими процедури...
7. Мечтата за детския център
Сигурен съм, че в един момент ще достигнем до това, което искаме. Да изградим център, който да отговаря на всички изисквания и нужди. Ако ние съберем тази сума (500 000 лв.), ще може да намерим подходящо място, достъпно за всички. Идеята е всеки от специалистите да има отделен кабинет, да има необходимата свобода.
Трябва да се знае, че в един момент тези деца са много шумни, агресивни, превъзбудени, хиперактивни. И затова всеки специалист трябва да има необходимото време и място, за да може да отдели цялото си внимание на детето и родителите му в часа, който имат.
Представяме си също да оборудваме този център с техника, каквато трябва да има вътре. Да е място, където децата да се усещат сигурни, когато влязат. Направим ли щастливи децата, ще направим щастливи и техните родители, които са изстрадали толкова много.
