Биографът Йоахим Гаске пише за Сезан, че той "няма други приятели освен дърветата". Този мрачен образ на особняка с четка и статив е много упорит, но далеч не е напълно правдив. Писмата на художника, макар и не тъй многобройни и детайлни като кореспонденцията между Ван Гог и брат му, разкриват не само творчески съмнения ("Ще постигна ли някога това, към което се стремя?") и лични терзания ("Светът не ме разбира, но и аз не разбирам света"), но и хумор, обезоръжаваща откровеност, галантност, проницателен ум, всеотдайност в чувствата. Те показват неравния път, изминат от срамежливия, но пълен с ентусиазъм младеж до бохемата на Париж и обратно в родния Прованс, където "остарява, преди да достигне зрялост".

Значителна част от житейския път на художника е белязана от дружбата му с друг титан на времето си - Емил Зола. Двамата се сприятеляват като деца в Екс-ан-Прованс, а 40 години по-късно ги скарва романът "Шедьовърът", в чийто главен герой - художник, който отнема живота си, разочарован от несбъднатите творчески амбиции, Сезан разпознава себе си. Между срещата им в училище и раздялата съдбите на двамата преминават през огледални обрати, в които ролите на няколко пъти се разменят.

Пол Сезан е роден на 19 януари 1839 г. в

необичайно за времето си семейство

Бащата - дребен занаятчия шапкар, успява да надскочи потеклото си, като става един от основателите на първата и единствена банка в Екс. Банката просперира и осигурява на Сезан нетипично за средите на художниците охолство.

Емил Зола е роден на 2 април 1840 г. Бащата Франческо Зола е италиански инженер с гръцки корени, роден във Венеция и проектирал язовира "Зола" в Екс-ан-Прованс. Емил е 7-годишен, когато бащата умира и оставя семейството в нищета.

Емил - беднякът чужденец, и Пол - местният банкерски син, се срещат в двора на Колеж Бурбон. Пол е на 12, а Емил - на 11. Двамата стават неразделни. В този етап от живота им Пол е силният, а Емил - слабият аутсайдер. Пътят на младия Сезан би следвало да е предопределен - по стъпките на бащата в банкерството. Мечтите на двамата другари обаче са на страната на изкуствата.

През 1857 г. Пол започва да посещава уроци по рисуване при испански монах в безплатната градска школа на Екс. На следващата година семейство Зола заминава за Париж, където младият Емил изкарва по някой лев като

чиновник за корабна компания

и в отдела по продажбите на легендарното издателство "Ашет". Започват първите му опити в писането. По същото време Пол се подчинява на бащината воля и се записва в правния колеж на университета в Екс, въпреки че мечтае да последва Емил в Париж.

" Ако бях добър в скоковете, щях да достигна тавана", пише Пол в едно писмо по повод шанса да види отново другаря си. 29 юли 1858 г., Пол до Емил: "Mon cher, обзет съм от вътрешна тъга и мечтая само за жената, за която ти разказах. Понякога я срещам на улицата по път за монотонния колеж". 25 март 1860 г., Емил до Пол: "Mon cher ami, трябва да ощастливиш баща си, като учиш право възможно най-усърдно. Но трябва да полагаш същия усилен труд и по отношение на рисуването. Пишеш, че си тъжен: отвръщам ти, че и аз съм много тъжен, много тъжен. Това са ветровете на времето, които духат около нашите глави - никого не можем да виним, дори себе си. Виновно е времето, в което живеем. Казваш, че не можеш да се разбереш. Не знам какво имаш предвид под "разбиране", но ето така стоят нещата за мен: видях у теб

голяма доброта и голямо въображение,

двете качества, пред които се прекланям. Това ми стига, от този момент нататък аз те разбирам".

Мечтата да се съберат отново се осъществява през 1861 г., когато под давлението на Зола Сезан зарязва банкерството и заминава за Париж. В Париж динамиката между двамата приятели се преобръща - Емил скоро започва да жъне първите си успехи като писател и с охота харчи спечелените пари, а Пол става квинтесенциалният неразбран творец и няма да срещне признание през целия си живот. Във всяка една година от 1864 до 1869 г. Парижкият салон отхвърля картините му. Първата му самостоятелна изложба е чак през 1895 г.

Огорчението на стария Сезан от избора на сина е кратко, но през това време Пол разчита на финансовата подкрепа на Емил в Париж. Разбира се, приятелството им е много повече от това. "Когато се видим, искам да чуя дали споделяш убеждението ми, че рисуването може да бъде средство за изразяване на чувства", пише му 20 години по-късно Пол.

"Твоите радости и мъки са и мои",

коментира по друг повод и в друго писмо Зола. Писателят играе ролята на таен спонсор на любовниците на художника, а също и пощальон за една тайнствена връзка с жена, чиято самоличност така и няма да узнаем - "тази услуга, струва ми се, изглежда дребна за теб, но е доста голяма за мен". Тази жена през 1885 г. получава единственото любовно писмо, запазено в архивите на художника.

Но в художествената литература е правило писателят да е крадец на съдби и характери. Мнозина литературни критици и историци на изкуството откриват елементи от живота на Сезан в редица произведения на Зола. 14-ият му роман обаче прекрачва границата. "Шедьовърът" е публикуван през 1886 г. и разказва за художник, обзет от страстта да нарисува шедьовър, който обаче непрекъснато му убягва. Този път към лудостта завършва със самоубийство. Няма как да знаем дали Сезан открива болезнена близост с литературния герой от романа на Зола. Но е факт, че след като Зола изпраща книгата на приятеля си,

кореспонденцията между двамата секва

и липсват свидетелства, че те някога са се срещали отново.

Знаем, че Сезан не повтаря съдбата на героя на Зола. "Обзет съм от душевни страдания, толкова големи, че се страхувам слабият ми разум да не ме остави всеки миг", пише художникът на Емил Бернар месец преди смъртта си през 1906 г. Един ден го хваща буря, докато работи на полето в Прованс. След като рисува два часа, решава да се прибере у дома. По пътя губи съзнание. Случаен човек го откарва у дума. Старата му прислужница разтрива ръцете и краката му, за да възстанови кръвообращението. Това го връща в съзнание. На следващия ден той смята да продължи да работи, но отново припада. Моделът, с който работи, вика помощ. Сезан е сложен на легло и повече не го напуска. Умира на 22 октомври 1906 г. от пневмония на 67 години. Погребан е в Екс, за който казва: "Безнадеждно е, когато си роден тук - нищо друго не изглежда достатъчно добре".

В смъртта Зола изпреварва другаря си от детинство с 4 години. Умира на 29 септември 1902 г. от отравяне с въглероден окис, причинено от лоша вентилация на комин. Хиляди присъстват на погребението му на 5 октомври. Заради обществената реакция на знаменитата статия "Аз обвинявам!", мнозина отказват да повярват в нелепостта на тази кончина и разпространяват теории на конспирацията, според които писателят се е самоубил, след като се уверил във виновността на Алфред Драйфус.

Във вечността двамата може би най-сетне са равни - великани на времето си, върху чиито рамене стъпваме. Но някои смятат, че балансът отново се сменя - и най-популярният и скандален писател на своето време е отстъпил на своя тъй неразбран другар, за когото днес казват, че е родоначалник на всички модерни течения в изкуството.