Quantcast
Карл Уве, за когото светът знае повече, отколкото иска | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

Карл Уве, за когото светът знае повече, отколкото иска

След 4000 страници автобиография норвежкият писател най-сетне може да гледа другаде, а не в пъпа си
84
 ЕПА/БГНЕС
Карл Уве Кнаусгор преди...

"Нали знаеш, че няма нужда да казваш всичко, което ти дойде на ума?" Някъде в шестия и последен том на епичния си автобиографичен роман "Моята лична борба" норвежкият писател Карл Уве Кнаусгор споменава, че е получил този съвет. За всеки, който се е сблъсквал с поне 20 от 4-те хиляди страници на сагата, това без съмнение ще прозвучи като шега - в съвременната литература просто няма по-очебиен пример за това да кажеш всичко, ама абсолютно всичко.

В "Моята лична борба" Кнаусгор пътешества напред-назад из първите 40 години от живота си. Виждаме го като нещастен син на баща алкохолик, като неверен съпруг, като изтощен родител. Тук няма табута - нито душевния срив на вече бившата му съпруга след излизането на първите томове, нито

 

кошмарните битови подробности

 

от смъртта на бащата. Автопрозата му е изпълнена с философски отклонения по всякакви въпроси - от това как мислят щраусите до мирогледа на масовия убиец Андерс Брейвик, а на финала ни очаква и 400 стр. есе за Хитлер (на норвежки романът се казва просто "Моята борба", но българските издатели вероятно са решили да избягат от аналогията с Хитлер).

Последният том от автобиографичната поредица излезе на английски през 2018 г., но в родината му шестте книги излизат на бегом - започва да ги издава през 2008 г., а последната е публикувана през 2011 г. Когато я пише, пораженията от бруталната откровеност на първите вече са налице и шестият том безмилостно не спестява нищо от тях.

Благодарение на "Моята борба" Кнаусгор е събитие в литературата, въздиган като наследник на Пруст, търсен с еднакъв апетит и от медии, и от издатели, които експериментират с прословутата му социална недодяланост и скандинавски странности. Но това, което я прави уникална, е друго - днес Карл Уве Кнаусгор е известен по много необичаен начин, защото е споделил с читателите забележително количество интимни, смущаващи подробности за себе си и хората около себе си.

Както често става с подобни автобиографични текстове, и

 

този проект събори живота му такъв, какъвто е бил преди

 

първия том - съсипа семейството му, смени родината му, отвори съдебна битка с чичо му за очернената памет на бащата. Детайлите са такива, че един журналист му признава, че го е срам от удоволствието да чете книгите, като знае, че жена му е платила такава цена за тях.

Днес тези рани до голяма степен изглеждат затворени, поне в публичното пространство. "Книгата нарани всички около мен, както и самия мен, а след години ще нарани и децата ми, когато са достатъчно големи да я прочетат", пише Кнаусгор в последния том. Когато в "Ню Йоркър" го питат съжалява ли за невероятната степен на споделяне с публиката, писателят отговаря отрицателно: "Колко може да е нередно човек да прибави една книга към света?".

Кнаусгор продължава да пише, вече от Лондон, където е установен с трите деца от първия брак и нова дъщеря от нова съпруга. Чак изглежда по-щастлив - нещо, което мнозина читатели на "Моята борба" намират едва ли не за предателство. Наскоро излезе негов роман в Норвегия, на английски бе публикувана колекция от есета, а на работната маса са страниците на нов роман. "Написал съм стотина страници, тъй че съм в средата на началото, което е най-трудната част", казва пред Los Angeles Review of Books писателят.

Защо в средата на началото е най-трудно? "Защото това е, преди романът да тръгне от само себе си, когато ти само го следваш. Преди да се случи това, трябва да му създадеш пространството, в което той ще се разгърне. И докато пишеш, това пространство изглежда като нищо. Имаш чувството, че нищо не излиза от страницата, че е плоско и сиво и все ти се иска да започнеш отначало. Едно време правех точно това - започвах отново и отново, докато

 

накрая имах 800 страници с начала

 

Затова сега гледам да продължавам напред, колкото и зле да изглежда, мъчейки се да бъда търпелив и да се надявам, че нещо ще излезе от всичко това. Това е много трудна работа, защото не знаеш дали ще се получи, или няма да се получи, а в нея самата няма нищо хубаво. То е като да вдигаш скеле", обяснява Кнаусгор.

Норвежецът е пословичен със съмненията си, с мазохизма да се измъчва, че няма талант, с готовността, с която споделя срама си. Затова изпраща всеки ден написаните страници на редактора си. Той му ги връща на другата сутрин, за да може писателят да продължи да пише. "Когато книгата потече - отвън доброто и лошото, това е мястото. Знам, че то съществува и щом текстът попадне в него, писането се променя - дотогава трябва усилие на волята, за да седна да работя, но щом стигна до тази точка, не искам нищо друго, освен да пиша", описва писателят.

Любимото му време за писане е в четири сутринта, понеже в този час има нещо специално - току-що си станал от сън, все още не се е случило нищо, гардът все още е свален, човек не е готов да се гмурне в света и може плавно да влиза и излиза от собствените си мисли. Понякога представите ни за писането са свързани с изолацията - отиваш на самотен остров, за да се абстрахираш от всичко. Само че понякога светът около теб ти дава перспектива и вдъхва живот на думите - писането, с други думи, не е някакво свещенодействие, а нещо ежедневно, без правила, но с много импровизация.

Журналистиката е ново и изкушаващо поприще за Кнаусгор. Първата му репортерска задача е да направи пътешествие с кола из Америка. Карл Уве не е много социален, а по време на пътуването е и малко депресиран. В пътеписа той

 

не разменя дума с нито един човек

 

Редакторите в списанието на "Ню Йорк Таймс" си представят един поглед към Америка отвън, а вместо това получават разказа на един мълчалив, депресиран скандинавец, който докладва за всичките си проблеми по пътя, до най-интимните детайли на храносмилането. Това, според Кнаусгор, е комично, макар че не е убеден, че всички виждат статията по този начин.

Днес зад гърба му има много други пътешествия в чужди светове. "Страшната красота на мозъчния хирург" е за неврохирурга Хенри Марш, "Чувства, и чувства, и чувства" е за дневниците на Ингмар Бергман, но от период, в който режисьорът се измъчва с несполучлив сценарий, а някъде на заден план се виждат проблясъците, които ще станат "Фани и Александър". "Другата страна на лицето" е за шията ("Една шия не може да бъде съвременна"). С други думи - след толкова години вторачване в собствения му живот, той най-сетне може да избяга от него.

 

Ключови думи:

Фамилия

Още

5 истории на Манол Пейков

28.05.2021

1383
Момче от Родопите "взриви" интереса към България с 15-секунден клип
"Дюкян Меломан" - последният пристан на хубавата музика