За обикновените хора рядко се намира място по страниците на вестниците - световните злодеи се стараят общественото внимание винаги да е заето. Но понякога и в най-обикновения живот се случват необикновени неща или пък най-обикновени хора попадат в епицентъра на големите исторически събития. Друг път човек сам се измъква от баналния си шлифер и, да речем, започва да пие по 50 чаши чай на ден. И ето го във вестника.
Да настаниш птиче в косата си за 84 дни
През 2013 г. англичанката Хана Борн-Тейлър заминава за Гана със съпруга си по работа. От градската джунгла на Лондон двамата попадат в саваната, където тревата е над 3 м висока. "Той имаше работа, но аз - не. Край нас почти нямаше други хора. Бях самотна, без усещане за цел и посока", разказва Хана в рубриката "Преживявания" на "Гардиън". Намира спасение в природата, но един ден и природата намира спасение в нея.
В една жестока гръмотевична буря Хана открива бебе чинка на земята. Изоставено от ятото си, с отлетяло от манговото дърво гнездо. Птичето здраво стиска очи и трепери, голямо колкото палец, с цвета на бисквитка и микроскопична човчица колкото върха на молив.
Хана го настанява в кутия, "обзаведена" с кърпи и цяла нощ чете в интернет как да се грижи за него. Свързва се със специалист, който й казва, че на птичето ще му трябват 12 седмици да се подготви за истинския живот.
На заранта гостенчето надава мощен писък от глад. Хана му дава мравки и инстинктивно започва да се опитва да му говори на неговия език. Птичето отвръща и накрая се покатерва в шепата й, където заспива.
В следващите 84 дни двамата са неразделни. Птичето стиска здраво Хана, докато тя обикаля от стая в стая или когато шофира. Понякога пърха около нея или си почива в шепата й. Вечер Хана му пее, докато главичката му клюмне и заспи, след което го слага в гнездото от кърпи до сутринта.
Всеки ден птичето си прави малко гнездо в косата на Хана. Настанява се в извивката на ключицата, обгръща се със завеса от коса и с клюна си събира косъм по косъм, сплитайки ги като гнездо. Когато почивката приключи, птичето оставя косата да се спусне и гнездото да се разплете до следващия ден.
Хана никога не му дава име, защото знае, че това птиче не й принадлежи. Скоро ятото му се завръща в саваната и всеки ден двамата приближават все повече и повече, за да свикне птичето с истинското си семейство. Хана и съпругът й решават, че нейното предстоящо пътуване до Лондон е удобен момент за раздяла. Съпругът води три пъти птичето до ятото му. На четвъртия път то остава със събратята си. Оттогава Хана винаги наблюдава ятата чинки край дома им в саваната. И понякога една птичка ще кацне на някой клон и дълго ще се взира в нея.
Да вечеряш едно и също всяка вечер
Уилф Дейвис цял живот е фермер в една уелска долина. За 72-годишния си живот е напускал дома си само веднъж. Уилф разказва:
Вечерям всеки ден едно и също, даже на Коледа - две парчета риба, един голям лук, едно яйце, боб и няколко бисквити. За обяд обикновено ям една круша, един портокал и четири сандвича с пастет. Но тогава си позволявам повече разнообразие, понякога ям супа, ако е голям студ навън.
В супермаркета знам точно какво искам и не ме интересуват другите неща. Никога не съм ял китайско, индийско или пък френско. Защо да го правя, след като знам какво обичам да ям? Все едно да трябва да се променя. Чичо ми също яде едно и също нещо сутрин, обед и вечер - хляб, масло, сирене и чай, макар че за гости ще сложи на масата и конфитюр.
За фермера няма Великден или Коледа - животните трябва да бъдат нахранени всеки ден. Като гледам колко щастливи са овцете, това ме прави и мен щастлив - ето, те никога не искат нещо различно за вечеря.
Хората сигурно ме съжаляват, че не опитвам нови преживявания, но аз смятам, че тайната на добрия живот е в удоволствието от работата. Никога няма да мога да се затворя у дома и да гледам телевизия. Чувам, че човек е най-добре да заобикаля Лондон отдалеч. Сигурно животът в града е ужасен - хората живеят един връз друг в големи блокове.
Любимият ми сезон е есента заради цветовете й. Кукувиците идват всеки април тук, затова ги чакам с радост. Идват и много хора заради тях, но често бързат - даже не слизат от колата. Това понякога ме натъжава толкова, че чак си поплаквам. Боли ме, че другите не могат да се порадват като хората на птичите песни. Затова все им казвам да слязат от колата и да се разходят по пътеката, за да ги чуят.
Това, че ям едно и също и не ходя насам-натам, не означава, че не искам да знам какво става по света. Слушам всяка вечер радио, за да съм в час с новините. Ако мога да отида някъде, бих искал да зърна Великата китайска стена. Бил съм зидар - знам какъв гений се изисква за нея.
Ако ми предложат 2 млн., за да се преместя, ще им кажа да си ги задържат. Обикновено вечер се качвам на баира и поглеждам надолу към долината, където всичко изглежда малко и далечно. И имам чувството, че съм на върха на света.
Да спечелиш маратон по погрешка
Кейд Ловъл е хлапе на 9 г. от Сейнт Клауд, Минесота, което обича да бяга. "Имам много енергия за изразходване. Понякога бягам просто заради самото бягане, а понякога бягам, за да спечеля. В онази сутрин исках да спечеля", казва Кейд.
Състезанието е 5-километрово. Стартът му се бави заради буря. Докато чака под навеса, Кейд започва да се притеснява - другите изглеждат много бързи в професионалните си екипи, а той е по тениска и къси панталони. След час организаторите дават старт въпреки дъжда. Навалицата на стартовата линия е голяма, но Кейд застава отпред и леко по средата, защото обича да се откъсне пред останалите.
По пътя отново завалява, но Кейд обича да бяга в дъжда, защото дъждът го охлажда и така може да бяга дори когато се измори. "Когато бягам - казва той, - не нося часовник и не се оглеждам къде съм. Просто се съсредоточавам върху бягането, дишането и тялото си."
По едно време Кейд стига на кръстопът. На него стои жена, която насочва бягащите. Кейд смята, че трябва да продължи в една посока, а жената го отпраща в другата. Това му се струва странно, но Кейд продължава да бяга. Знае, че скоро трябва стигне финиша на 5-километровия маршрут, но той не се вижда.
Скоро по пътя започват да се появяват указания за 10-километрово състезание. "Помислих, че съм се изгубил, но нямаше какво друго да правя, освен да продължа да тичам. Започнах да се изморявам, а мускулите ме заболяха. Но си повтарях - давай, Кейд, малко остава. Дишай!", разказва момчето.
Най-сетне финишът се появява, а не щеш ли - там ядосана го чака майка му. "Пресякох финиша и майка започна да крещи: Как можа, Кейд! Защо го направи!" Като не го видяла на 5-километровия финиш, майка му тръгнала да го търси и като не го намерила, решила, че му се е случило нещо ужасно. Докато Кейд търчал по 10-километровото трасе, майка му разнасяла снимката му от човек на човек и накрая мобилизирала и пожарната да го търси. Добре, че някой бил видял хлапето на другото състезание.
На финиша по време на тази семейна драма няма никой друг, затова двамата решават, че Кейд е последен. Но се оказва, че ей така, по погрешка е спечелил състезанието - на финиша няма никой, просто защото останалите още не са стигнали до него.
