Поне 120 български граждани са били убити по време на съветската окупация в България в периода 1944-1947 г. Това показват документите, които се съхраняват в Централния държавен архив (ЦДА). Днес бе пуснат новият уебсайт „Съветската окупация в България (1944 – 1947 г.)“, който е част от дигиталната колекция "Архивите говорят". На уебсайта са публикувани 1472 документа с 2670 изображения. Огромна част от тях се публикуват за пръв път. Събрани са от 27 архива.
На сайта може да се намери поименен списък на хората, убити от съветски войници, прегазени или наранени от съветски камиони. Той е изготвен въз основа на три архивни документа, съхранявани в ЦДА. Това са Списък (непълен) на лица, убити от съветски войници, прегазени или наранени от съветски камиони, някои от които получили обезщетение; Списък от полк. Бл. Пенев, областен началник на милицията – Пловдив, и М. Сиди, заместник-инспектор Криминална служба, за злополуки, прегазвания и катастрофи с пострадали български граждани, извършени от съветски военнослужещи от 9 септември 1944 до 30 юни 1947 г.; както и Списък (непълен) с прегазени лица и домашни животни от съветски камиони от 16 септември до 1 декември 1944 г., някои от които са обезщетени
Списъкът съдържа подробна информация за загиналите - трите имена, възраст, местоживеене, дата и място на злополуката и причина за смъртта. Той дава възможност на техните роднини и съграждани да научат по-конкретно каква е била съдбата на загиналите.Прави впечатление, че сред убитите има много деца.
В представянето на проекта Михаил Груев, председател на Държавна агенция "Архиви", отбелязва, че фактите от ранното военно присъствие на Червената армия в България "бяха обект на мащабна митологизация в годините на комунистическия режим, бяха умело и същевременно избирателно вплетени в неговия официален исторически наратив и бяха подложени на мащабна мемориализация".
"Практически във всеки по-голям български град беше изграден паметник на Съветската армия – освободителка, загиналите във военни лазарети и по други причини войници бяха обособени в добре поддържани гробища и костници, поставени бяха стотици паметни плочи. В обект на почитание беше превърнат дори първият съветски танк, прекосил българската граница. Безспорен факт е, че това мащабно и комплексно идеологическо въздействие върху поколения българи има своите последствия и днес, когато дебатът за ролята на Червената армия в България продължава. Действително, в десетилетията след 1989 г. този сиропиран и по същество фалшифициран разказ сериозно ерозира. Той беше опроверган от десетки сериозни исторически изследвания, документални сборници и филми и задълбочени журналистически разследвания. Десакрализирана и частично премахната беше и естетиката на този тип мемориализация", пише той. Но отбелязва, че темата за ролята и мястото на Червената армия в процесите на установяване и укрепване на комунистическия режим в България, както и на тясно свързаните с нея съветски тайни служби, сякаш остава подценена от изследователите, а и в публичното пространство. "Разбира се, една от причините за това е и ограниченият достъп до съветските архиви, където се съдържа основната информация. Въпреки това, архивната революция в източноевропейските страни през последните десетилетия, както и частичната пропускливост на руската архивна система през 90-те години на миналия век, вкараха в научен оборот огромно количество документи, които позволяват реконструкцията на процеса на комунизация на всяка една от тези държави", отбелязва той.
Сред важните документи на сайта са тези на Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие, създадено към Министерството на външните работи и изповеданията. За значението на този орган като своеобразен буфер между съветските окупационни власти и българската администрация свидетелства фактът, че негов ръководител е министърът на външните работи. В началния период това е проф. Петко Стайнов (до март 1946 г.). Документите ясно свидетелстват, че ръководителят на ведомството е бил в изключително трудна ситуация, опитвайки се да минимизира според силите си ограбването на страната от новите освободители, както и да избегне депортацията на таврийските българи в СССР. Разбира се, всичко това се прави изключително предпазливо и внимателно, отчитайки обективната реалност към онзи момент.
Любопитен е и изработеният от българската администрация своеобразен метаезик, чрез който тя се опитва да общува с окупационните власти, като с недомлъвки и заобиколни фрази обозначава съвсем прости факти.
Следва да се отчита и обстоятелството, че документният поток за различни грабежи и издевателства на съветските войски в България представлява обърнат конус, на върха на който се намира Комисарството по изпълнение на съглашението за примирие. До него достигат само най-скандалните и сериозни случаи, докато стотици други остават за сведение само на близки роднини или на местните власти, които изпитват и срам, и неудобство, и страх да съобщават по-нагоре по веригата.
"Действително, сред документите има и немалко, главно от териториалните архиви в страната, които свидетелстват именно за подобни битови и дори кокошкарски прояви, но преценката на съставителския екип беше, че те също имат място, наред и с рисуващите ентусиазъм щрихи, в този сложен и противоречив образ на съветския окупационен режим", обяснява Михаил Груев.
